Вайс и малката му група работеха директно със спонсорите и нагласиха нещата. Първо, разделиха трансферите на по-малки, по-небиещи на очи суми, после ги маскираха като плащания за извършена работа на по-малки компании. Оттам те бяха пренасочвани и разбивани на още по-малки суми — и този процес се повтаряше някъде между десет и петнадесет пъти, преди парите да пристигнат най-накрая при Де Вор. Да, процесът беше доста скъп, но бе необходим, за да не могат да бъдат проследени седмината най-големи спонсори. Налагаше се да се дават рушвети по целия маршрут, да се правят „дарения“ на алчните чиновници. Ако парите се пращаха директно, проектът щеше да струва една четвърт от поисканата от Де Вор сума. Но рискът да ги открият би бил сто пъти по-голям.
— Прекрасна работа сте свършили, ШИ Вайс — Де Вор се облегна назад, за да може готвачът да остави чинията пред него. — Попитах ШИ Дъглас дали не би могъл по някакъв начин да покаже колко сме доволни.
Забеляза колко доволен бе Вайс, след това погледна надолу, взе пръчиците и ги заби в купчината задушени бъбреци със зеленчук.
Де Вор гледаше как се издига хеликоптерът на Вайс и се насочва на север — отново към сигурността на Града. Нетърпението на банкера едновременно го бе раздразнило и позабавлявало. Беше толкова типично за хората като него. Липсваше им всякакво въображение. Например всичкото онова, което го издърдори за „Нова надежда“ — всичкото беше толкова кухо. Но може би това беше за късмет. Защото ако се досетеха — ако само един от тях успееше да прозре накъде всъщност води всичко това…
Засмя се и се обърна към младежа:
— Иска ли ти се да се поразходиш, Стефан? Според мене този студ би ни накарал да живнем.
— Би ми било приятно.
Отговорът го изненада. Беше започнал да мисли, че на този, малкия, нищо не му харесва.
Отминаха купола и излязоха на широк перваз от покрита с лед скала, който някога, много, много отдавна е бил път. От тази точка се виждаше как долината започва да криволичи на запад. Далеч надолу по планинския склон растяха гори, но тук, горе, имаше само сняг и лед. Те бяха над света.
Сред кънтящия въздух, заобиколен от суровото великолепие на планината, той виждаше ясно всичко. „Нова надежда“ беше нещо много повече от ново начало. За Седмината това щеше да бъде началото на края. Колегите му — Вайс, Муър, Дучек, дори Бердичев — виждаха в него главно символ, флагмански кораб на тяхната кауза, но той беше нещо повече. Той бе практически приложимо нещо. Ако успееше — ако с него можеха да се завладяват нови светове, — контролът щеше да се изплъзне от ръцете на Седмината.
И те го знаеха. Ли Шай Тун го знаеше и преди три години, когато бе извикал лидерите на Камарата при себе си и неочаквано им бе предоставил тази отстъпка. Но старецът нямаше избор. Убийството на Леман бе разбудило гнездото на осите. Това беше единственото нещо, което можеше да направи Тангът, за да предотврати войната.
Но въпреки това никой от неговите другари конспиратори не бе схванал какво ВСЪЩНОСТ означаваше този кораб. Те не си представяха напълно промените, които предстояха — огромната и бърза метаморфоза, която щеше да връхлети плътно преплетената им общност от тридесет и девет милиарда души. Науката, толкова дълго задържана от Декрета, нямаше да разцъфти — тя щеше да избухне. Когато човечеството литнеше сред звездите, това нямаше да е „разпръсване“ — както мнозина го наричаха; това щеше да е разтърсване. Всякакво истинско сцепление щеше да се изгуби. Седмината го знаеха. Но малцина освен тях вече го разбираха. Мислеха си, че бъдещето ще е продължение на миналото. Нямаше да е така. Щеше да е нещо съвсем ново. Нещо изцяло и обезпокоително ново.
Новият век, ако дойдеше, щеше да е век на гротески и готически чудеса. На магически преобразования. Мутацията щеше да се превърне в норма.
Ако дойдеше.
— Ти защо разиграваше Вайс?
Де Вор се обърна и погледна младежа. Вписваше се съвършено в околната среда. Очите му, бледността на неговата плът — всичко в него изглеждаше на място тук. Той беше като някакво диво създание — белка или снежна лисица. Хищник.
Де Вор се усмихна.
— Бяха ми казали, че Вайс е слаб. Мекушав. Исках сам да се убедя дали е така.
— Какво си чувал?
Де Вор му разказа за записа, с който се беше сдобил. Показваше Вайс в леглото с две млади момчета — известни звезди от ХАН-операта. Това му беше слабото място — слабост, в която се впускаше доста често, ако докладите не лъжеха.
— Можем ли тогава да му имаме доверие?
— Нямаме избор. Вайс е единственият, който разполага и с ноу-хау, и с контакти.