— Разбирам.
Де Вор се обърна и отново се вгледа в пейзажа. Спомни си как стоеше тук с Бердичев почти преди година, когато за първи път очертаха плана; припомни си как стояха тук и заедно гледаха залеза; колко уплашен бе Сорен; как внезапно падналият мрак изцяло бе променил настроението му. Но той го беше очаквал. В края на краищата, Бердичев си беше типичен пример за стария човек. В дъното, под всичко, те всъщност си бяха същите онези първобитни същества. Все още бяха покатерили се по дърветата обитатели на горите, които гледаха как денят кърви над равнината долу и които се страхуваха от тъмното. Техните настроения, самата им същност се оформяха по образци, много по-стари от самата човешка раса. От бавното кръжене на Земята около Слънцето. От неизменното редуване на мрак и светлина, на топло и студено.
През новия век щеше да бъде различно. Щеше да се появи същество, свободно от всичко това. Същество без окови. Същество на волята, неоформено от околната среда. Същество, чието място беше в Космоса.
Нека си изживеят романтичния етап на разпръскването, на новите, неопетнени светове. На отново и отново откривания рай. Неговите мечти бяха по-други и яздеха техните. Той мечтаеше за нови хора. По-добри, по-съвършени, ПО-ЧИСТИ създания.
Отново се сети за записа с Вайс; за образа на голия финансист, възседнал младото момче; движенията му бяха задъхани, лицето му — напрегнато от нужда. КАКВА СЛАБОСТ — помисли си той. Колко жалко е да си роб на нагона.
В мечтата си за новия век той виждаше човека освободен от всички подобни слабости. Неговият нов човек ще е пречистен от нагона. Кръвта му ще тече чиста като ледените потоци на крайния Север.
— Великолепно е. Такава чистота. Такова съвършенство.
Погледна младежа изненадано, после се разсмя. Да, те толкова много си приличаха — всичките бяха еднакви: първобитен човек, непроменен от хилядолетията на т.нар. цивилизация. Всичките до един може би, но не и този тук.
— Да — каза той след миг. Усещаше, че момчето му става близко. — Величествено е, нали?
Вратата, арка от мрак, извеждаше в просторна, лошо осветена зала. За миг Толонен си помисли, че е навлязъл в самата Глина. Широки стъпала водеха надолу към голата земя. Таванът бе високо над него. Но тук беше твърде светло, макар и мрачно; твърде чисто, макар и подът да беше от гола пръст. И там, на по-малко от половин ЛИ от него, беше древният стадион — по високите му вити стени тук-там падаха сенки, огромните вити арки на огромните прозорци бяха черни като безлунна нощ.
Колизеят. Сърцето на старата империя ТА ЦИН.
Той слезе долу и прекоси пространството, избра наслуки една арка — знаеше, че всички те водят към центъра.
Чувстваше се като на показ. Чувстваше се като човек, вървящ в сянката на смъртта.
Влезе под арката — усещаше колко тежък бе камъкът над него. Арката го караше да изглежда като джудже — беше висока пет пъти колкото него, дори повече. Три огромни пласта от арки, една над друга, покрити с широка, неравна, древна каменна стена.
Усети времето, усети някаква сила, стара като самото време. Хилядолетната постройка, паметник на силата, на смъртта и на империята, го караше да изпитва леко страхопочитание и той разбра защо Тангът е избрал да се срещне с него именно тук.
— Значи дойде…
Толонен спря на ръба на вътрешната арка и присви очи срещу мрака в центъра — опитваше се да съзре силуета на своя господар.
— Тромави чудовища — това бяха те, нали?
Ли Шай Тун излезе от съседната арка. По негов сигнал светнаха фенерите и изведнъж Централният амфитеатър се разкри. Беше огромен, чудовищен, варварски. От него лъхаше груба сила.
Толонен мълчеше и чакаше. И докато чакаше, мислеше за болката и смъртта, които тази сграда бе построена да подслони. Този мрак бе напоен с толкова много сурова агресия. Толкова топла кръв се бе проляла тук за забавление.
— Значи, разбираш? — обади се Тангът и за първи път обърна лице към него. В очите му имаше сълзи.
Разбра, че няма сили да му отговори.
— Какво има, ЧИЕ ХСИЯ? Какво искате от мене?
Ли Шай Тун пое дълбоко въздух, вдигна ръка и посочи сградата около тях.
— Искаха да ме накарат да мисля, че ти си като това място тук. Също толкова безмозъчно хладнокръвен. Също толкова брутален. Знаеше ли го?
Искаше му се да попита: „КОЙ? КОЙ Е ИСКАЛ ДА ПОВЯРВАШ В ТОВА?“, но просто кимна и продължи да слуша.
— Обаче… Твърде добре те познавам, Кнут. Ти си човек, изпълнен с грижа. И с любов.
Толонен потрепери, трогнат от думите на Танга.
Тангът се приближи; застана лице в лице със своя генерал; дъхът им се смеси.
— Онова, което направи, беше грешка. Голяма грешка.