Чу как зад него вратата тихо се отваря.
— Ей там — Де Вор посочи едно място до масичката за игра. Моментално там се появи втора, по-малка масичка, покрита с фина покривка. Миг по-късно прислужницата донесе чайника и две купички, коленичи вдясно от Чен и взе да ги бърше.
— УЕЙ ЧИ е игра-магия, не мислиш ли, Тон Чу? Правилата са прости — трябва да се знаят само седем неща — и все пак, за да станеш съвършен играч, трябва да играеш цял живот! — той неочаквано се разсмя. — Кажи, Тон Чу, знаеш ли историята на тази игра?
Чен поклати глава. Някой някога му беше казал, че се е появила по едно и също време с компютрите — преди петстотин години, — но човекът, който му го бе казал, не разбираше нищо — лайнян мозък, както би го нарекъл Де Вор. Имаше чувството, че тази игра е много по-млада. Скорошна разработка.
Де Вор се усмихна.
— Колко стара мислиш, че е тази игра, Тон Чу? На сто години? На петстотин?
Чен отново поклати глава.
— На сто, ШИ Бергсон. Или може би на двеста?
Де Вор се засмя и се загледа в момичето, което наля ЧА и протегна купичката първо на него. Той вежливо сведе глава в знак на отказ, тя се обърна и предложи купичката на Чен. Чен също леко сведе глава за отказ и момичето отново се обърна към Де Вор. Този път Де Вор пое купичката с две ръце, поднесе я към устата си и отпи, явно доволен от възпитаните маниери на Чен.
— Сигурно ще се изненадаш, Тон Чу, ако ти кажа, че тази игра се играе вече повече от 4500 години? Че е била измислена от император Яо приблизително през 2350 г. пр.н.е.?
Чен се поколеба, после се разсмя, сякаш изненадан — разбираше, че Де Вор със сигурност му се подиграва. Разбира се, самото Чун Куо не беше толкова старо, нали? Той пое купичката от момичето, поклони се на Де Вор и шумно отпи.
Де Вор пресуши купичката си, постави я на подноса, който държеше момичето, и изчака то да я напълни отново. После продължи:
— Историята е такава: император Яо измислил УЕЙ ЧИ, за да упражнява ума на сина си Тан Чу и да го научи да мисли като император. Дъската, разбираш ли, е карта на самото Чун Куо — на древното Средно царство на ХАН, — обградено от изток от океана, на север и на запад — от пустини и обширни планински райони, а на юг — от джунгли и море. Значи дъската е Земята. Камъчетата — хора или групи хора. Отначало дъската, както и Земята, е чиста, неподелена, но после пристигат хората, нарастват на брой, дъската се изпълва. Бавно, но неумолимо тези групи се пръсват по Земята и окупират територии. Но територията е ограничена — на дъската могат да се завземат само определен брой точки. Конфликтът е неизбежен. Където групите се срещнат — избухва война: война, в която трябва да победи най-силният и най-умният. И така играта продължава, докато дъската се изпълни и най-малкият конфликт се разреши.
— Ами когато дъската се напълни, а идват още камъчета?
Де Вор се вгледа в него и отмести поглед.
— Както казах, това е древна игра, Тон Чу. Ако аналогията не може да продължи, то е защото ние променихме правилата. Ще е различно, ако ограничим броя на играещите пулове, вместо да ги трупаме, докато дъската се разцепи под тежестта им. Ще е по-добре, ако дъската е по-голяма, нали така?
Чен мълчеше и гледаше как Де Вор отпива за втори път от купичката. СЕГА СЪМ СИГУРЕН — помисли си той. — ТИ СИ. ЗНАМ, ЧЕ СИ ТИ. НО КАР ИСКА ДА БЪДЕ СЪВСЕМ СИГУРЕН. НЕЩО ПОВЕЧЕ — ИСКА ТЕ ЖИВ. ЗА ДА МОЖЕ ДА ТЕ ЗАВЕДЕ ПРИ ТАНГА И ДА ТЕ ГЛЕДА КАК КОЛЕНИЧИШ И МОЛИШ ЗА ПОЩАДА.
Де Вор остави купичката си на подноса, но този път задържа дланта си отгоре й в знак, че не иска повече. После погледна Чен.
— Знаеш ли, Тон Чу, понякога си мисля, че тези две неща — ЧА и УЕЙ ЧИ — наред с коприната са най-висшите точки на културата ХАН — той отново се разсмя, но този път със студен, подигравателен смях. — Помисли си само, Тон Чу. ЧА, УЕЙ ЧИ и коприна! И трите — на по 4500 години! И оттогава какво? Нищо! Нищо! Само стени!
Нищо — само стени. Чен допи своя ЧА и върна купичката на подноса, който му протегна момичето. След това постави камъчето си и пред следващия половин час нищо не каза — съсредоточил се беше върху играта.
Отначало му тръгна добре. Изгуби няколко пула и направи няколко банални грешки. Резултатът изглеждаше забележително равен и изпълнен с увереност в способностите си, той се замисли какво ли е искал да му каже Кар с това, че Де Вор бил майстор на УЕЙ ЧИ. Но после нещата се промениха. На четири пъти той беше почти убеден, че е пленил пуловете на Де Вор, и то така, че няма как да се измъкне. Всеки път изглеждаше така, че е оградил с два камъка цяла група — отначало в ПИН, на изток, в долния ляв ъгъл на дъската, после в ЦУ, на север. Ала всеки път бе принуден да гледа със зяпнала уста как Де Вор променя всичко само с един-единствен неочакван ход. И тогава започваше яростно да отстъпва; вече не обкръжаваше, а беше обкръжен, бореше се отчаяно да спаси групата си, която само преди няколко хода изглеждаше непобедима, на някакви си два хода от победата.