Той бавно гледаше как позициите му падат от всички страни, докато най-накрая примирено сви рамене и хвърли черното камъче, което държеше, обратно на подноса.
— Няма смисъл.
Де Вор за първи път задържа поглед върху него.
— Така ли? Предаваш ли се, Тон Чу?
Чен сведе глава.
— Тогава ще имаш ли нещо против да разиграя отново тази позиция?
Чен се засмя изненадано. Позицията бе загубена. С четиридесет, може би дори петдесет пула. Безнадеждно загубена. Той отново сви рамене.
— Щом желаете, ШИ Бергсон…
— А ти какво желаеш, Тон Чу? Чувам, че си искал да станеш полеви надзирател.
Чен сведе глава.
— Така е, ШИ Бергсон.
— Тази работа добре се плаща. Два пъти повече, отколкото печелиш сега, Тон Чу.
ДА — помисли си Чен, — АМА ЗАЩО ТОГАВА НИКОИ НЕ Я ИСКА? ЗАЩОТО ТОВА Е МНОГО НЕПОПУЛЯРЕН ПОСТ — ДА СИ ПОЛЕВИ НАДЗИРАТЕЛ, КОГАТО НАЧАЛНИКЪТ СИ ТИ, ЕТО ЗАЩО. И ЗАТОВА СЕ ЧУДИШ ЗАЩО ЛИ Я ИСКАМ.
— Точно затова искам тази работа, ШИ Бергсон. Искам да поспечеля малко пари. Да си уредя дълговете Горе и отново да изкача нивата.
Де Вор се облегна и за известно време впери поглед в него, после се наведе напред, взе едно черно камъче от подноса и го тропна на дъската.
— Добре. Ще го обмисля. Но, първо, можеш да ми направиш една услуга, Тон Чу. Преди две нощи някой е нахлул в склада и е откраднал три щайги с ягоди, вече опаковани за изпращане на един от моите клиенти от Първо ниво. Разбираш колко ме притесни това — той изсумтя и погледна Чен в очите. — В плантацията има крадец, Тон Чу. Искам да откриеш кой е и да се оправиш с него. Разбра ли ме?
Чен се поколеба за миг, изненадан от това неочаквано нареждане. След това осъзна, че ако иска да се доближи достатъчно до Де Вор и да осигури на Кар доказателството, няма избор. Наведе глава.
— Както кажете, ШИ Бергсон. Ами като се оправя с него?
Де Вор се засмя.
— Тогава ще изиграем още една игра, Тон Чу, и ще си поприказваме за бъдещето ти.
Когато селянинът си отиде, Де Вор се приближи до екраните, дръпна завесата и включи екрана, който го свързваше с Бердичев в Камарата.
— Как е? — попита го той, щом лицето на Бердичев изплува на екрана. Бердичев се засмя бурно.
— Още е много рано да се каже, но май успяхме. Хората на Фар ни подкрепиха, а пък Легистката фракция нещо се мотае. Бароу изчисли, че ни трябват само още двадесет гласа и край с ветото на Седмината.
Де Вор кимна.
— Това е добре. Ами после?
Бердичев се усмихна.
— Значи подочул си нещичко? Е, това е моята изненада. Само стой и гледай. Повече няма да ти казвам.
Де Вор прекъсна връзката. Дръпна завесата и се приближи до дъската. Този селянин, като си помислиш, не беше лош играч. Не чак толкова стимулиращ, наистина, но пък доста забавен, особено във втората част на играта. Следващия път ще му даде девет камъчета. Огледа ситуацията. Черните печелеха с един-единствен камък.
А пък що се отнася до Бердичев и неговата „изненада“…
Де Вор се засмя и започна да разчиства дъската. Все едно можеше да скрие такова нещо. Албиносът бе последното нещо, с което би го изненадал Сорен. Но въпреки това се възхищаваше на Сорен за предвидливостта и куража — да направи онова, което бе направил. Когато Седмината разбраха за изследванията. И когато видяха крайните резултати…
Погледна към покритите със завеса екрани. Да, самият ад щеше да се развихри, когато Седмината открият какво точно гласи Сорен Бердичев. А най-приятното беше, че всичко е съвсем законно! Всичко — в пълно съответствие с конституцията! Нищо не можеха да направят.
Но ЩЯХА. Беше сигурен. На него оставаше да го предугади. Да надуши какво тъкмят и да действа пръв.
А в тази игра нямаше по-добър от него. В цялото Чун Куо нямаше по-добър.
— Ей, виж, Сорен! Виж го Ло Ю-Хсиян! — засмя се Кларак и заля с вино ръкава си, но изобщо не забеляза — беше се вторачил в огромните екрани горе.
Бердичев погледна накъдето му сочеше Кларак и се подсмихна доволно. Показваха едър план на Старшия представител.
— Богове! Май ще викаме сърдечния хирург!
Камерата се обърна бавно по редовете и се видя, че бурният гняв, изписан по лицето на Ло Ю-Хсиян, се отразява като в огледало в цялата тази секция на Камарата. Обикновено спокойните патриции ревяха и тресяха юмруци, а очите им щяха да изскочат от яд.