Муър леко се облегна назад.
— Какво искаш да кажеш с това „най-голямата тайна“? Какво има в тази папка, Сорен?
— Ще стигнем и дотам. Но, първо — вярваш ли ми? Има ли тук някой, който ми няма доверие?
Разнесе се мърморене и всички поклатиха глави. Пар се обади от името на присъстващите:
— Знаеш, че всеки от нас би заложил половината си имот за твоите думи, Сорен.
Бердичев се усмихна принудено.
— Да, знам. Но какво ще кажете за стопроцентово доверие? Има ли тук някой, който би ми го оказал?
Друг мъж — висок човек с длъгнесто лице на име Екер — отговори този път. Родом от Град Африка, той имаше силни търговски връзки с компанията на Бердичев, „Сим Фик“.
— Във финансов смисъл ли говориш, Сорен, или имаш предвид нещо по-лично?
Бердичев се поклони леко.
— Всички вие сте практични хора. Това е добре. Други и не искам за приятели. Но да ти отговоря — в известен смисъл си прав, Едгар. Наистина имам предвид нещо много по-лично. Като казах това — кой от нас тук би могъл толкова лесно да разграничи професионалното си „аз“ от личното?
Последва смях на съгласие. Вярно си беше. Те бяха същества, откърмени с пари. Пазарът им беше в кръвта.
— Нека кажа просто, че ако някой от вас реши да отвори папката, вие се обвързвате стопроцентово. Лично и наред с това, финансово — той бързо вдигна ръка. — О, не искам да кажа, че ще ви искам заеми или нещо такова. Това няма да се отрази на търговските ви операции.
Пар се разсмя.
— Познавам те вече повече от двадесет години, Сорен, и разбирам, че като всички нас тук имаш тайни, които искаш да споделиш с останалите. Но подобни заобикалки изобщо не са ти присъщи. Защо просто не ни кажеш какво има в папките?
Бердичев кимна рязко.
— Добре. И дотам ще стигна, обещавам ти, Чарлз. Но това е необходимо — той огледа бавно хората около масата, после лекичко сведе глава. — Искам да бъда честен с всички вас. Да се уверя, че разбирате какъв риск поемате, като просто отворите тези папки. Защото не искам никой от вас да мисли, че принудително съм го набутал в това. Това не би устроило никого тук. Всъщност по-скоро бих искал всеки, който се чувства не на място, да напусне още сега, преди да се е обвързал съвсем. Никой няма да го обвини. Защото направите ли първата крачка — видите ли онова, което е в папките, — рискувате живота си.
Пар се наведе и почука по папката.
— Все още не разбирам, Сорен. Какво има тук, вътре? План за убийството на Седмината? Какво може да е толкова опасно, че само фактът, че го знаеш, вече да заплашва живота ти?
— Вече го казах. Тайната на тайните. Онова, което ХАН са криели от нас през всичките тези години. А пък за това, защо е опасно просто да го знаеш, нека да ви кажа за един малък закон, който много рядко се използва напоследък, и за едно министерство, чиято единствена цел е да създава една илюзия, в която вече и те самите си вярват — че всичко е станало именно така.
Пар се засмя и разпери ръце.
— Сега НАИСТИНА говориш загадъчно, Сорен. Какъв закон?! Какво министерство?! Каква илюзия?!
— Нарича се просто Министерството. Намира се в Пей Чин и единствената му цел е да охранява тайната. Нещо повече: то има право да арестува и екзекутира всеки, който разполага или разпространява информация за тайната. Що се отнася до илюзията… — той се засмя кисело. — Е, това ще разберете, ако се решите да отворите папките.
Един от онези, които не се бяха обаждали досега, се наведе напред. Беше едър, силен на вид мъж с дълга старомодна брада. Казваше се Рос и беше собственик на голяма компания за спътникови комуникации в Източна Азия.
— Значи, това е предателство, Сорен?
Бердичев кимна.
Рос поглади замислено брадата си и се огледа. После, почти нехайно, отвори папката си, извади листата и се зачете в първата страница.
След миг го последваха и останалите.
Бердичев се огледа. Дванадесетте папки бяха празни — документите бяха извадени. Потръпна и сведе поглед с лека усмивка.
Муър подсвирна приглушено. Той погледна Бердичев с изцъклен поглед.
— Това вярно ли е, Сорен? Наистина ли е вярно?
Бердичев кимна.
— Но то е толкова… толкова фантастично! Също като сън! То е… — той потръпна.
— Истина е — каза твърдо Бердичев. Сега всички бяха вперили очи в него. — Кой от нас тук не е слизал в Глината и не е виждал развалините? Когато тиранинът Цао Чун е построил своя Град, той е погребал не само архитектурата на миналото, но и неговата история.
— И е построил друга? — беше гласът на Пар.
— Да. Внимателно, с огромни усилия, години наред. Нали разбирате, намерението му е било просто да унищожи всякаква опозиция срещу своето владичество, искал е да унищожи всички знания за онова, което е било преди него. Градът се е разраствал, а неговите сановници са събирали всички книги, всички видеоленти, всички записи и не са позволявали на нищо, което не е ХАН, да проникне в техния огромен Град. По-голямата част от събраното просто са изгорили. Но не всичко. Голяма част е била приспособена. Нали разбирате, съветниците на Цао Чун са били твърде хитри, та просто да създадат дупка в историята. Това — те са знаели — би предизвикало любопитство. Онова, което са направили, е било много по-изтънчено и — в далечна перспектива — много по-убедително за широките маси. Започнали са да реконструират световната история — поставили са Чун Куо в центъра на всичко, на мястото, което според тях му се полагало по право.