Пое си въздух и продължи. До слуха му за миг нахлуха звуците от празненството навън.
— Било е лъжа, но лъжа, на която всички се подчинили, защото през първите десетилетия от съществуването на Града просто да поставиш под въпрос тяхната версия за миналото и дори само да предположиш, че може да е било и другояче, се е наказвало със смърт. Но лъжата е била сложна и мощно въздействаща и хората скоро забравили. Дошли нови поколения, които почти нищо не знаели за истинското минало. За тях слуховете, които се предавали от ухо на ухо, изглеждали чисти фантазии пред реалността, на която ги учели и която виждали навсякъде около себе си. Медиите всеки ден им пробутвали илюзията, докато илюзията станала съвсем РЕАЛНА дори за онези, които били отговорни за създаването й.
— И този… този файл „Аристотел“… е истината, която Цао Чун потиснал?
Бердичев погледна Рос.
— Да.
— Ти как го намери?
Бердичев се усмихна.
— Бавно. Къс по къс. През последните петнадесет години търсех — правех си собствени тайни разследвания. Следвах разни знаци. И този… този файл е крайният резултат от цялото това търсене.
Рос се облегна назад.
— Впечатлен съм. Нещо повече, Сорен — смаян съм! Това е… — той се разсмя поразено. — Ами, много е трудно за възприемане. Може да е и заради ракията, ама…
Засмяха се, но очите им бяха обърнати към Рос — той се опитваше да формулира чувствата на всички тук.
— Е… Знам какво иска да каже моят приятел Пол Муър. Наистина Е фантастично. Може би твърде фантастично, че да го преглътнеш на един дъх, ей така — той вдигна първите няколко страници и отново погледна Бердичев. — Просто… Просто го намирам за твърде трудно за вярване.
Бердичев се наведе напред. Светлината проблесна в стъклата на очилата му.
— Точно това са целели, Майкъл. И точно затова искам всички вие да си го препишете на ръка. Така то ще се вкорени във всички вас. Ще е повече, отколкото просто да го прочетете. Ще го транскрибирате. И тогава реалността му ще ви порази. Ще видите колко е свързано всичко. Правдоподобието… — не, ИСТИНАТА! — ще се запише в кръвта на всеки от вас.
Рос се усмихна.
— Виждам, че оригиналът е написан от собствената ти ръка, Сорен. Искаш да се обвържем по същия начин, както и ти?
Бердичев кимна.
— Тогава за себе си аз ще го направя с радост. Но какво да правим с копията? Да си ги пазим ли?
Бердичев се усмихна и погледна приятеля си в очите. Рос знаеше. Вече го бе разбрал.
— Ще го предадете по-нататък. На някого, на когото вярвате като на брат. Както аз вярвам на вас. Той, на свой ред, ще направи ново копие и ще го предаде на някого, на когото вярва. И така нататък… Ще изковем верига и мнозина ще научат истината. И тогава… — той се облегна назад. — Е, тогава ще видите какво ще стане. Но това — тук, тази вечер — е началото на всичко. Ние сме първите. Оттук се пръска семето. Но ще дойде време за събиране на реколтата. Обещавам на всички ви: ще дойде.
— Какво значение има — ХУН МАО или ХАН? Те са Отгоре. Те презират нас, родените в Глината.
Трите момчета седяха на ръба на басейна и клатеха крака над водата.
Ким гледаше надолу, в огледалото на водата — очите му проследяваха отраженията на звездите от картата на Тун Хуан горе. От известно време мълчеше и слушаше как другите говорят, но сега ги прекъсна:
— Знам какво искаш да кажеш, Антоне, но невинаги е така. Има някои…
— Като Чан Шуи?
Ким кимна. Беше им разказал за случката в леярната.
— Да, като Чан Шуи.
Антон се разсмя.
— Сигурно си му забавен. Или е това, или си мисли, че може да извлече някаква изгода, като се грижи за тебе. Що се отнася до това, дали те харесва…
Ким поклати глава.
— Не, не е така. Чан Шуи…
Йозеф се намеси:
— Бъди честен, Ким. Те ни мразят. Искам да кажа, направил ли е този Чан Шуи нещо, което наистина да му струва нещо? Изрепчил се на някакъв грубиян. Много хубаво. И ти си се впечатлил. Това и всичките онези тъпотии, дето Тай Чо те е натъпкал с тях — за правосъдието на ХАН и тям подобни. Само че всичко това са сапунени мехури. Всичко! Антон е прав. Той е схванал, че ти си важна клечка — нещо специално — и е пресметнал, че ако се грижи за тебе, и за него може да падне нещичко.