Ким отново поклати глава.
— Не разбирате. Наистина не разбирате.
Антон се засмя снизходително.
— Разбирам те, Ким. Но май ще трябва да го научиш по мъчния начин. Те не ни искат, Ким. Не заради това, което представляваме, не, а заради произхода ни. Използват ни като машини и ако се повредим, ни изхвърлят. Това е истината.
Ким потръпна. Имаше някаква истина в това, но тя не беше цялата истина. Помисли си за Матиас и за Янко. Какво ги отличаваше? И двамата бяха грубияни. За Матиас нямаше значение, че и Ким като него идва от Глината. Не. Нито пък Ким му бе направил нещо. Просто той, Ким, беше различен. И с Янко беше същото. Но за някои това, че е различен, нямаше значение. Например за Тай Чо и за Чан Шуи. А ще има и други — беше сигурен.
— Те са срещу нас, това е — разсмя се горчиво Антон. — Така е, Ким. И така ще бъде.
— Не! — Ким настоя. — Не си прав? И двамата не сте прави! Те и ние… Просто не е така. Понякога е така, но не винаги.
Антон поклати глава.
— Винаги е така. То винаги си е там, в дъното на душичките им. Трябва да го питаш този твой Чан Шуи. Питай го дали би ти позволил да се ожениш за сестра му.
— Той няма сестра.
— Не е там работата, Ким. Не ме разбра.
Ким потръпна и отмести поглед, несъзнателно галейки синината на шията си. Срам и вина. Винаги ги носеха, точно под кожата. Защо оставяха вината и срамът да ги формират? Защо не можеха да строшат калъпа и да направят нови хора от себе си?
— Може и да не съм те разбрал, но предпочитам да имам добро мнение за Чан Шуи, отколкото да се предам пред баналния ти възглед — гласът му прозвуча по-студен, по-враждебен, отколкото искаше, и той веднага съжали, че го е казал, колкото и вярно да беше.
— Извинявай. Не исках да…
Но беше късно. Бяха си тръгнали.
Ким остана там още малко, разстроен от станалото. Но може би то беше неизбежно. Може би можеше само да отложи момента, но не и да го предотврати. Защото той наистина БЕШЕ различен — дори и от себеподобните си.
Разсмя се. Ето на! Беше предал себе си: бе се уловил сам, по собствената си изкривена логика. Защото или те всички бяха еднакви — ХАН, ХУН МАО, хората от Глината, — или той не беше прав. А не можеше да бърка. Душата му крещеше, че не греши.
Той погледна матовозлатния таван, протегна се, разкърши врат и се разтърси. Ами ако грешеше? Ако Антон беше прав?
— Не — каза той решително. — Няма да ме накарат да мисля като тях. Нито сега, нито когато и да било! — той погледна свитите си юмруци и бавно остави гнева да изтече от него. После се изправи и тръгна. Предстоеше му още една сутрин в леярната.
Машината разгъна осемте си крайника, след това сякаш приклекна и измъкна от нищото един стол.
Ким се засмя.
— Понякога изглежда наистина като жива.
Чан Шуи, приседнал на пети до Ким, се обърна към него и също се засмя.
— Знам какво имаш предвид, Ким. Онова последното потрепване, нали?
— Арахноид. Точно това е тя, Шуи! — Ким кимна на себе си, взрян в неподвижната сега машина. После се обърна и забеляза озадачената физиономия на по-големия.
— Просто име, което им измислих. Паяците се наричат арахниди. А пък машините, които имитират хора — тях често ги наричат андроиди. Като съединиш двете, и…
Лицето на Чан Шуи светна. Беше кръгло, приятно лице. Красиво просто лице, обрамчено от гладка черна коса.
Ким се вгледа в него, после, с притихнал глас, зададе въпроса, който се въртеше в главата му цяла сутрин:
— Чан Шуи, ти харесваш ли ме?
Лицето на Чан Шуи изобщо не се измени. Той му се усмихна съвсем открито; тъмните му очи бяха ясни.
— Ама че въпрос, Ким. Ти как смяташ?
Ким сведе засрамено глава, но преди да успее да каже нещо, Чан Шуи вече бе сменил темата.
— Знаеш ли как е паяк на ХАН, Ким?
Ким отново го погледна в очите.
— ЧИ ЧУ, не е ли така?
Чан Шуи изглеждаше доволен.
— Точно така. Но не знаеш ли, че имаме за тях и други, по-цветисти имена? Нали разбираш, паяците винаги са означавали за нас добра поличба. Когато паяк слезе от паяжината, казват: „Късметът слиза от небесата.“
Ким се засмя — беше му харесало.
— У вас има ли много паяци, Чан Шуи?
Чан поклати глава, изправи се и взе да оглежда контролното табло.
— Няма паяци. Вече няма. Има само птици в клетки и рибки в изкуствените езера — той погледна Ким. На устните му трепна печална усмивка. — А, да, и ние.