Огорчението му беше мимолетно, ала показателно. Нямало паяци ли? Как така? След това Ким се досети. Разбира се. В самия Град нямаше никакви насекоми — карантинните порти на Мрежата се грижеха за това.
Чан Шуи измъкна стъкленичката от дупката в таблото и я разклати.
— Май ледът ни свърши. Ще отида да донеса.
Ким докосна ръката му.
— Аз ще донеса, Чан Шуи. Накъде да вървя?
Момчето ХАН се поколеба, после се усмихна.
— Добре. Ей там е, в дъното. Има един резервоар — видя ли го? Да, точно този. Ти трябва просто да отнесеш там празната стъкленица, да я мушнеш в дупката долу на таблото и да въведеш кода на машината. Ето този — Чан Шуи посочи серийния номер на таблото на арахноида. — След горе-долу минутка ще ти я върне пълна. Става ли?
Ким кимна и тръгна — сновеше между машините. Върна се по друг път — представяше си, че е паяк, който се разхожда бързо по паяжината си. Беше тъкмо по средата на пътя, когато разбра, че е сбъркал. Чан Шуи беше точно срещу него, но между тях, до машината си, бе застанал Янко с жестока усмивка на уста.
— Накъде така, а, миши гъз? — той пристъпи напред и прегради пътя на Ким.
Ким пусна стъкленицата в горния джоб на робата си и се огледа. Един от големите подноси на конвейера се бе придвижил по главната лента и сега преграждаше пътя му назад, а отляво и отдясно страничните конвейери бяха пълни с купчини нови-новенички мебели.
Погледна отново Янко — не го беше страх, опасяваше се само да не счупи стъкленицата. Ако я счупеше, щяха да глобят с една надница и него, и Чан Шуи. За себе си не му пукаше. Но за Чан Шуи…
— Какво искаш, Янко?
Янко се обърна с лице към Чан Шуи:
— Не е твоя работа, жълт! Не си ври носа тук!
Чан Шуи само се изсмя.
— Не ми било работа, така ли? Така ли било, а, торба с изгнил ориз такава? Защо смяташ така, а?
За учудване на Ким Янко изобщо не се впечатли от обидата. Обърна гръб на Чан Шуи и отново застана лице в лице с Ким. Излая:
— Идвай тука, миши гъз! На колене пред мене!
Ким леко подгъна колене; беше напрегнат — готвеше се да побегне, ако стане нужда, но нужда не стана. Чан Шуи бързо и тихомълком се беше придвижил напред, скочи на гърба на Янко и онзи се просна по очи.
Ким рязко отстъпи назад.
Янко изрева и се опита да се надигне, но Чан Шуи дръпна ръката му зад гърба и започна да я извива — като нищо можеше да я счупи.
— Просто го остави намира, Янко. Защото следващия път НАИСТИНА ще ти счупя ръката. И ще кажем, че е била някоя от машините.
Той натисна кратко и болезнено ръката му за последен път, слезе от гърба му и го остави на мира.
Янко седна. Лицето му беше червено, мърмореше под носа си.
Чан Шуи протегна ръка.
— Хайде, Ким. Няма и да те докосне, обещавам ти.
Но когато Ким се опита да мине покрай Янко, Янко се метна встрани, опита се да го препъне, после бързо се вдигна на крака с лице към Чан Шуи.
— Що не ме цапнеш бе, жълтур?
Чан Шуи се разсмя.
— Словесната ти изобретателност направо ме смайва, Янко. Ти къде си учил английски? В публичния дом, дето работеше майка ти ли?
Янко изрева и се втурна към Чан Шуи. Но младият ХАН бе стъпил встрани и когато Янко нескопосано се завъртя и замахна с ръка, Чан Шуи хвана ръката му и я изви, като използва тежестта на Янко, за да го вдигне и да го метне към машината.
Янко се тресна в контролното табло, усука се, след това извърна уплашено глава — машината бе надвиснала над него.
Момчетата, които гледаха, се засмяха и млъкнаха. Но Янко беше чул смеха. Погледна надолу, изтри кръвта от устата си и изпсува под нос.
В този миг вратата в дъното се отвори и излезе надзирателят Нун. Докато идваше, изглеждаше разсеян, погледът му беше мътен. Приближи се и се усмихна на Ким, като че ли си спомни нещо.
— Всичко наред ли е, Чан Шуи? — попита той. Сякаш не забелязваше просналия се под машината Янко.
Чан Шуи сведе глава, потискайки усмивката си.
— Всичко е наред, надзирателю Нун.
— Добре — Нун продължи нататък.
Когато се върнаха при тяхната машина, Ким го попита:
— Тоя Нун добре ли е? Видя ми се много отнесен.
Чан Шуи се изсмя и поклати глава.
— Ето ти човек, който сам ще се превърне в развалина — той погледна Ким. — Надзирателят Нун си има един навик. Разбираш ли ме, Ким?
Ким поклати отрицателно глава.
— Взема наркотици. Предимно безобидни, но май затъва все повече. Последните няколко седмици… Както и да е. Я ми подай онази стъкленица.
Ким му я подаде, после се огледа и за миг спря поглед върху гърба на Янко.
— Между другото благодаря ти, Шуи. Много съм ти задължен. Но всъщност нямаше нужда. Аз съм бърз. По-бърз, отколкото си мислиш. Нямаше да може да ме хване.