Чан Шуи се усмихна и го погледна — този път по-замислено.
— Може би. Но си е по-добре да съм сигурен. Янко е малко нещо пернат в главата. Не се сеща кога да спре. По-добре ще е да не се приближава много до тебе, Ким. Бива ли?
Ким се усмихна и сведе очи. Усети в гърдите си топлина, като че гореше огън.
— Бива.
— Всичко наред ли е?
Ким вдигна очи от клавиатурата и кимна.
— Малко съм уморен, Тай Чо.
— Значи, работата ти идва много?
Ким се усмихна.
— Не, Тай Чо. Имах няколко неспокойни нощи, това е.
— А… — това не беше обичайно. Тай Чо се взря в момчето. Сега, когато варварското изтощение на Глината беше изчезнало от лицето му, той бе станал красиво момче. Добрата диета бе сторила чудеса, но не можеше да поправи вредата, нанесена в най-ранното му детство. Тай Чо се усмихна и отново погледна екрана пред себе си. Какво ли щеше да е, ако Ким се бе хранил добре като бебе? С каквото трябва и с достатъчно насърчение?
Тази мисъл накара Тай Чо да потръпне.
Той отново вдигна поглед.
— Да оставим това засега, Ким? Умореният мозък е разсеян мозък — той му намигна. — Дори и в твоя случай. Върви поплувай. И си легни рано. Утре пак ще се захванем с това.
Когато Ким си тръгна, той седна и се замисли за миналата седмица. Ким май се справяше забележително добре в леярната. Надзирателят Нун беше доволен от него, а и самият Ким не се оплакваше. И все пак, нещо безпокоеше Тай Чо. Нещо ставаше с Ким — нещо дълбоко вътре в него, което може би и самият Ким още не съзнаваше. А сега и това. Това безсъние. Е, ще го наблюдава по-внимателно през следващите няколко дни и ще се опита да вникне.
Стана, приближи се до бюрото на Ким и включи паметта. Екранът мигом светна.
Тай Чо се засмя учудено. Ким си беше драскал. Беше нарисувал паяжина в средата на екрана. Тънка, нежна паяжина, от която висеше една-единствена нишка — спускаше се към дъното на екрана.
Придвижи образа нагоре и пак се засмя.
— Ето го и паяка!
Но после се наведе по-близо, нагласи клавишите, увеличи образа и накрая чертите на паяка изпълниха екрана: познатото, тъмнооко лице на едно дете.
Тай Чо се намръщи и изключи машината. Стоя там известно време, дълбоко замислен, след това кимна на себе си. Да. Ще го наблюдава. Ще го наблюдава — и то много внимателно.
Ким плуваше по гръб във водата със затворени очи. Мислеше за Чун Куо и за хората, които бе срещнал Горе. Какво общо имаше между тях? Раждането може би. То и смъртта и може би леко любопитство към състоянието между двете. Усмихна се. Да — и толкова. Това най-много го беше учудило. Липсата им на любопитство. Беше си мислил, че тук, Горе, ще е различно. Бе повярвал, че просто разстоянието от Глината дотук носи просветление. Но не беше така. Да, те се различаваха помежду си, но тази разлика бе предимно в лустрото. Само да надникнеш по-дълбоко и те се оказваха — чак до мозъка на костите си — също толкова тъпи, също толкова банално приковани към сетивата си, както и най-жалкото създание в Глината.
Усмивката му се бе разсеяла. Ким потръпна, после бавно се преобърна във водата. Глината. Какво беше Глината, ако не състояние на ума? Светоотношение?
Това беше проблемът на всичките. Следваха дадена идея само до определен етап — вървяха по нишката в лабиринта само до определено място — и след това я отпускаха, сякаш доволни, че няма какво повече да се гледа, че не е останало нищо за откриване. Вземете например файла „Аристотел“. Бяха доволни да го сметнат само за игра, разработена да прави интелектуална гимнастика. Не бяха погледнали отвъд него. Това единствено обяснение им стигаше. Но ако бяха продължили, ако бяха го сметнали, дори само хипотетично, поне за миг, за истина — щяха веднага да разберат откъде го е извлякъл. Дори и сега можеше да се събудят за това. Но, според него, нямаше. Липсата на любопитство щеше да ги спре.
Това по свой си начин беше странно, защото точно те му го бяха обяснили първи — бяха му казали колко тясно и сложно са свързани финансите, а оттам — и компютърните системи в Чун Куо. Точно те му бяха обяснили за „дискретните системи“, откъснати от всички останали — острови, плътно наблъскани с информация, обградени със защитни мрежи като със стени. И точно те му бяха казали, че системата на Проекта е „дискретна“.
Той не бе открил това сам. Бе открил само, че файловете на Проекта не са самички на обградения със стени остров на компютърната система. Вътре в нея имаше и друг файл — стар, отдавна забравен файл, спал там спокойно повече от век, докато най-накрая Ким не го бе открил. И то не какъв да е файл. Това беше библиотека. Не. Нещо повече. Това беше цял свят. Свят, твърде богат, че да бъде измислен, твърде последователен — дори и в грешките си, — че да не бъде истински.