— Съжалявам, Янко. Просто се зарадвах, че те виждам. — И това не беше точно нещото, което трябваше да каже, но то бе избликнало неканено от тъмната страна на неговата същност сякаш в отговор на предизвикателството.
Янко се ухили презрително.
— Ей сега ще видим колко се радваш…
Но щом пристъпи напред, Ким се приведе и се шмугна покрай него и още преди онзи да се обърне, вече беше минал през вратата.
— Връщай се! — изрева Янко, но звънецът вече звънеше и момчетата се изнизваха към работните си места.
През останалата част от сутринта Янко го заливаше с мръсни подмятания и обиди — гласът му се издигаше над бръмченето на машините до работното място на Ким. Но Ким беше изключил, беше се съсредоточил в себе си върху задачата да свърже двете части на своята звездна паяжина — нещо, което никога преди не бе опитвал. Проблемите бяха от нов порядък на трудност и го поглъщаха напълно, но най-сетне той успя, зарадван се усмихна и се обърна — и отново се намери лице в лице с Янко.
— Ти да не би да не пикаеш, миши гъз?
Усмивката на Ким бавно помръкна.
— Не чу ли звънеца? — продължи Янко, а групата момчета зад него се разсмяха, сякаш по-смешно нещо не бяха и чували.
Тъпаци, помисли си Ким, изненадан, че е пропуснал звънеца. Погледна Тун Лиян и веднага забеляза колко е изнервен. Странно, откри, че се опитва да вдъхне увереност на младия ХАН.
— Всичко е наред — каза той. — Добре съм, Тун Лиян. Наистина.
Янко повтори думите му с тъничък гласец — сигурно си мислеше, че чудесно имитира гласа на Ким, и тъпаците зад него ревнаха отново.
Усети леко бодване в стомаха, но нищо, което да го уплаши, или да го накара да трепери пред дебелото момче.
— Не искам да се карам с тебе, Янко — каза той тихо.
— Да се караме ли? — Янко се засмя изненадан, после се наведе заплашително към Ким. — Че кой казва да се караме? Просто искам да те смеля от бой, миши гъз!
Ким се огледа. Момчетата му бяха преградили пътя и отзад, и към изхода. Погледна нагоре. Да, точно така си бе помислил. Двете камери горе бяха покрити с якета. Беше в капан. Бяха го планирали. Сигурно още щом бяха чули, че Чан Шуи го няма.
Значи, не само Янко го мразеше. Не, беше много по-зле. Ким потръпна. Не беше го разбрал.
— Моля те, Янко… — подхвана немощно Тун Лиян, но Янко му кресна „Млък!“ и той веднага млъкна и се измъкна настрани.
ЗНАЧИ СЪМ САМ — помисли си Ким. — ТЪКМО КАКТО МИ КАЗВАШЕ АНТОН. ТЕ И НИЕ. ИЛИ В ТОЗИ СЛУЧАЙ ТЕ И АЗ. В това имаше хумор, който му хареса; той се засмя.
— Какво е толкова смешно, миши гъз?
— Ти — каза Ким; вече не му пукаше какво казва. — Ти, голяма наперена торба с лайна.
Но Янко просто се усмихна. Приближи се на крачка — знаеше, че този път Ким няма накъде да бяга.
Само че Ким побягна — нито хукна към вратата, нито се опита да се измъкне назад, а се втурна право към Янко — скочи на гърдите му и го прескочи, когато онзи падна по гръб, зяпнал от изумление, и се завтече към тоалетните.
— Спрете го! — изкрещя Янко и тромаво се изправи на крака. — Спрете това копеленце!
Ким търчеше и блъскаше всеки, който се опитваше да го спре. Ще се заключи. Ще удържи, докато Нун излезе да провери какво става, или влезе Тай Чо, за да разбере защо не излиза.
Само че го бяха изпреварили. Някой бе запечатал всички ключалки на тоалетните с лепило на базата за лед. Бързо ги провери — за всеки случай, — после се обърна. Янко бе застанал там, точно както си го представяше, и го гледаше.
Ким погледна нагоре. Разбира се, и тук бяха закрили камерата. Много изпипано, помисли си Ким, и от това, колко изпипано беше, разбра, че не Янко го е измислил. Прекалено хитро беше за него. Янко бе само фронтмен, наивната жертва, която щеше да осъществи плана. Не той го бе изградил: някой друг го бе манипулирал.
Откритието накара Ким да изстине. В цялата леярна имаше само един, способен да планира всичко това. И той не беше тук…
Янко се разсмя и започна да се приближава към него. Ким чувстваше омразата, която се излъчваше от момчето, сякаш можеше да я усетиш, да я пипнеш. И този път ръцете му не бяха празни. В тях имаше нож.
— Тай Чо! Тай Чо!
Тай Чо спря и се обърна. Секретарката на директора Андерсен тичаше след него по коридора.
— Какво бе, жена? — обади се той. Усещаше втренчените погледи на колегите си и се дразнеше от липсата на чувство за приличие у нея. Но само миг по-късно, когато му каза какво се бе случило, той я хвана за ръката, забравил за всякакво „добро поведение“, и я помъкна по коридора.
— Къде е той, в името на всички богове?
Тя леко се изчерви и той разбра веднага, ала нямаше предвид Андерсен. Обърна я с лице към себе си: