Тай Чо се опита да протестира, след това се замисли за всичко, което се беше случило през последната седмица. Имаше ли предупредителни знаци? Неспокойните нощи? Проблемите с Матиас? Трябваше ли да го предвиди?
После отхвърли всичко. Хвърли снимките и с целия кипящ гняв на родител, с чието дете са постъпили несправедливо, се изправи и кресна на директора:
— Той не е нападнал онова момче! ЗНАМ, че не е! Те са го нападнали! Не може да е иначе! Още ли не си разбрал?
Андерсен го погледна презрително.
— Че на кого му дреме? Всичките вече сме безработни. Няма как да оспорим това. Нун е мъртъв, камерите са били покрити… По Ким няма и драскотина, а пък онзи е в критично състояние — той се засмя. — Кой нормален човек би повярвал, че Ким е бил жертвата?
Тай Чо бе втренчил очи в директора.
— И какво смяташ да правиш?
Андерсен, както винаги, го бе изпреварил. Личеше си по лицето му.
— Вече се посъветвах.
— И?
Андерсен бутна пакета встрани и се наведе над масата.
— Адвокатът на Проекта предполага, че има начини да ограничим вредата. Нали разбираш, не става въпрос само за задължението на Проекта спрямо родителите на пострадалото момче, а е и въпрос на лична отговорност — той погледна Тай Чо в очите. — В частност — твоя и моя. Сега, ако Ким бе умрял по време на сбиването…
Тай Чо поклати невярващо глава. Когато отново успя да проговори, от гърлото му излезе шепот:
— Какво си направил, Андерсен?! Какво, в името на всички богове, си направил?!
Андерсен избягна погледа му.
— Подписах заповедта. След час ще го ликвидират.
Бердичев отиде в килията, за да види момчето за последен път, преди да го унищожат. Ким лежеше там бледен, тъмните му очи бяха затворени; усмирителната риза, скриваше колко е крехък всъщност, приличаше на недооформена какавида.
Е, — помисли си Бердичев, — ПОСТАРАЛ СИ СЕ ДА ОБЕЗСМИСЛИШ РЕШЕНИЕТО МИ, А? НО МОЖЕ БИ ТОВА МИ ПРЕДСКАЗА И ВУ. СВЕТЛИНАТА ЩЕ ПОМРЪКНЕ…
Коленичи и докосна бузата на момчето. Беше по-хладна от неговата ръка, но все пак беше топла. Да, наистина беше късмет, че успя да стигне тук навреме — преди оня задник Андерсен да бе успял да приключи нещата завинаги. Трябваше да благодари на Тай Чо за това.
И сега той беше само негов. Всичко беше негово. И Ким, и Проектът. И всичко — на цената от десет милиона юана, които първоначално бяха договорени единствено за момчето.
Бердичев се разсмя. Много лесно бе успял да се справи с обстоятелствата. Съветът веднага бе одобрил сделката и бе помогнал да се улеснят нещата, след като той беше предложил добавките към годишната рента на осем от десетте членове. Останалите двама така и така искаше да изхвърли и когато гласуваха против тях, бе приел оставките им без никакъв опит за оспорване. Що се отнася до скърбящите родители, те бяха оттеглили иска си, когато той подаде срещу тях контраиск за двеста милиона — неговата оценка за пропуснати ползи, която „Сим Фик“ би претърпяла, ако Ким се окажеше с необратими мозъчни увреждания. Омекнаха и още повече след извънсъдебното споразумение за 50 000 юана. Повече от достатъчно в замяна на тъпия им син.
Но какви бяха повредите? Какъв ли щеше да бъде Ким, когато бинтовете паднеха и белезите заздравееха? Не физическите белези, защото нараняванията като по някакво чудо бяха съвсем леки, а душевните.
Той потръпна — изведнъж почувства Ким по-близък от всякога. Сякаш предсказанието на ВУ го бе свързало с момчето. Слънцето отново бе погребано в земята, но щеше ли да изгрее пак? Щеше ли Ким отново да стане същият като преди? Или отново беше се превърнал в проста, несъбудена Глина?
Десет милиона юана. Толкова бе заложил на пълното и цялостно възстановяване на Ким. А възможната отплата? Той се разсмя. Може би хиляди пъти по толкова! Може би нищо…
Бердичев стана, изтри длани о сакото си, обърна се към двамата стражи от „Сим Фик“ и им посочи, че трябва да отнесат момчето. После, щом те си отидоха, прекоси килията и погледна другия човек вътре. И този беше овързан.
Засмя се и заговори на трупа на директора:
— Мислеше, че ще ме прецакаш, а, Андерсен? Е, това никой не го е опитал, без да бъде наказан. Никой. Дори и ти.
И като продължаваше да се смее, се обърна и излезе от килията.
Глава 17
Лед и огън
— Търпение, Ли Юан, още мъничко!
Перлено сърце придърпа двата края на яката му, като се правеше, че й е страшно досадно, после закопча едната от Четирите мънички закопчалки. Той седеше на ръба на леглото си, Перлено сърце бе коленичила на пода пред него и го обличаше, а Сладка роза бе коленичила на леглото зад него и сплиташе косата му.