Навън Ли Юан се обърна с лице към непознатия, за да го разгледа. Имаше слабото, изпито лице на неоконфуциански служител — голият скалп го издължаваше още повече. Погледът му обаче беше твърд и земен. Той прие, без да трепне, огледа на Ли Юан.
— Кажи ми, Су Лу Шан, на кое министерство е емблемата на гърдите ти?
Су Лу Шан се поклони.
— На Министерството, Ли Юан.
На друг този отговор би се сторил загадъчен, но Ли Юан веднага разбра, че в него нямаше нищо тайнствено.
— МИНИСТЕРСТВОТО?
— Така е известно то, ваше височество.
Ли Юан продължи; Су Лу Шан го следваше на няколко крачки, както изискваше протоколът.
На вратата на покоите си Ли Юан спря и отново се обърна с лице към мъжа.
— Необходимо ли е да се уединим, Су Лу Шан?
Мъжът се поклони.
— Така би било най-добре, ваше височество. Онова, което имам да ви казвам, е предназначено само за вашите уши. Предпочитам, докато ви говоря, вратите да са заключени, а прозорците — затворени.
Ли Юан се поколеба — почувства неясно напрежение. Но точно това искаше баща му; баща му му беше заповядал да го направи. А щом баща му го бе заповядал, той трябваше да се довери на този човек и да го изслуша.
След като заключиха вратите и затвориха прозорците, Су Лу Шан се обърна с лице към него. Ли Юан седна на високия стол до прозореца с изглед към градината, а ученият — ако беше такъв — застана в дъното на стаята. Дишаше дълбоко и спокойно — подготвяше се.
Из топлия, неподвижен въздух на стаята бавно се носеха прашинки. Су Лу Шан заговори с плътен, властен глас, чист като полиран нефрит, и заразказва историята на Чун Куо — истинската история, която започваше с пристигането на Поа Чан на Каспийските брегове през 97 г. от н.е., и за последвалото му оттегляне — бе оставил Европа на ТА ЦИН, на Римската империя.
Часовете отминаваха, а Су Лу Шан продължаваше да говори и да разказва за една Европа, която Ли Юан не беше и сънувал, че съществува — Европа, разтърсвана от Средновековието и прокълната от религиозния фанатизъм, просветлена от Ренесанса, разпокъсана отново от теологически, идеологически и националистически войни; Европа, пометена накрая от фалшивия идеал за технически прогрес, рожба на индустриалната революция — идеал, подхранван от идеята за еволюция и раздухван от натиска на населението до пожара на Промяната — Промяна на всяка цена.
И какво да направи междувременно Чун Куо, освен да се затвори зад високи стени? Също като ояла се личинка то се бе хранило само от себе си и когато най-накрая Западът бе дошъл, той бе намерил империята на ХАН слаба, корумпирана и узряла да бъде завладяна от него.
И така се стигнало до Века на Промяната, до Големите войни, до дългите революционни години в Чун Куо и най-накрая — до Века на мира, до упадъка и падането на Американската империя, завършила в хаоса на Кървавите години.
Тази част, най-близката до съвремието, Ли Юан прие най-зле и щом усети това, гласът на Су Лу Шан поутихна и той разказа за Цао Чун и за неговия „Кръстоносен поход за чистота“, за построяването на Града и най-накрая за Министерството, за изгарянето на книгите и погребването на миналото.
— Както знаете, принц Юан, Цао Чун е искал да изгради утопия, която да продължи 10 000 години — да създаде света отвъд реката с цъфтящите праскови, както ние, ХАН, традиционно го наричаме открай време. Но цената е била висока.
Су Лу Шан млъкна, в очите му просветна мимолетна болка от видяното на древни видеозаписи на новините. После бавно започна отново да говори:
— През 2062 г. Япония, основният съперник на Чун Куо на изток, става първата жертва на варварските методи на Цао Чун — след като Япония се оплаква от нахлуването на ХАН в Корея, лидерът на ХАН без предупреждение бомбардира остров Хоншу, като концентрира ядрения удар върху главните населени центрове — Токио и Киото. През следващите осем години великите армии на ХАН превземат по-малките острови Кушу и Шикоку, унищожавайки всичко и убивайки всеки изпречил се на пътя им японец, а останалата част от Япония е блокирана по въздух и вода. През следващите двадесет години те постъпват по същия начин с островите Хоншу и Хокайдо, превръщайки „островите на боговете“ в пустиня.
Докато става това, разпадащите се западни национални държави гледат в друга посока, обзети от собствените си привидно неразрешени проблеми. От всички нации на Земята единствено Чун Куо остава стабилна и през следващите години успява да постигне голям напредък за сметка на останалите.