— Почти — каза той тихо. — Има и още едно нещо.
С жест Ли Юан го накара да млъкне.
— Първо, един въпрос. Баща ми те изпраща, знам. Но откъде да бъда сигурен, че онова, което ми разказа днес, е истина? Имаш ли доказателство?
Су Лу Шан сведе поглед за миг; Ли Юан проследи погледа му и очите му се разшириха, щом видяха ножа, който онзи бе извадил от тайна гънка на своето ПАУ.
— Су Лу Шан! — извика той и подскочи, внезапно нащрек за опасността, която го заплашваше — сам в заключена стая с въоръжен непознат.
Но Су Лу Шан не му обърна никакво внимание. Той падна на колене и постави ножа на пода пред себе си. Под втренчения поглед на Ли Юан той развърза робата си и я съблече, после я сви на вързоп и я постави между краката си. Сега беше гол, само с препаска на слабините.
Ли Юан преглътна.
— Какво става? — попита тихо. Беше започнал да разбира.
Су Лу Шан вдигна поглед към него.
— Попита ме разполагам ли с доказателства. Това е моето доказателство — очите му се усмихваха странно, сякаш с облекчение, след като бе отхвърлил огромно тежко бреме, което твърде дълго бе носил. — Това, което стана днес, бе предназначението на живота ми. Е, изпълних предназначението си и законите на Чун Куо ме осъждат на смърт в името на тайната, която ти поверих в тази стая. Така е. И така трябва да бъде. Защото това е голяма и страшна тайна.
Ли Юан потръпна.
— Разбирам, Су Лу Шан. Но няма ли и друг начин?
Су Лу Шан не отговори. Вместо това погледна надолу И пое дълбоко въздух, който сякаш възстанови вътрешното му спокойствие. След това отново вдигна ножа и се приготви — дишаше дълбоко и бавно, цялото му същество беше съсредоточено във върха на ножа — абсолютно неподвижен, само на педя от корема му.
На Ли Юан му се искаше да изкрещи, да скочи напред и да спре Су Лу Шан, ала знаеше, че и това е част от всичко. Част от урока. За да остане всичко вдълбано в неговата памет. Той се разтрепери. Да, осъзна той. Дори това.
— Дано духовната ти душа се възкачи в рая — благослови той Су Лу Шан. Коленичи и му се поклони ниско, изразявайки почитта си към онова, което ученият щеше да стори със себе си.
— Благодаря ви, принц Юан — каза тихо, почти шепнешком Су Лу Шан; гордостта от това, каква чест му оказваше младият принц, го накара мимолетно да се усмихне. След това си пое въздух и заби ножа дълбоко в плътта си.
Едва по средата на четвъртата игра Де Вор повдигна въпроса:
— Е, Тон Чу? Справи ли се с нашия крадец?
Чен срещна погледа на надзирателя и кимна отсечено. Беше отвратителна работа и никак не му бе приятно да си спомня. Чувстваше се омърсен.
— Добре — кимна Де Вор. Наведе се напред и свърза две от групите си, после обърна дъската. — По-нататък играй ти с белите, Тон Чу.
Случваше се вече за четвърти път и Де Вор още не беше загубил нито една игра, макар че всеки път черните изглеждаха в невъзможна позиция.
Да, помисли си Чен. Кар в крайна сметка излезе прав. НО ТИ НЕ СИ САМО МАЙСТОР НА ТАЗИ ИГРА — ТЯ СЯКАШ Е БИЛА ИЗМИСЛЕНА ТОЧНО ЗА ТЕБЕ. Той се усмихна вътрешно и постави първото си бяло камъче.
Същата безмилостност. Същата пресметливост. Де Вор не мислеше за любов, омраза и връзки между хората, а за предимство, групиране и жертви. Той изиграваше живота си, сякаш той беше една голяма игра на УЕЙ ЧИ.
А МОЖЕ БИ ТОВА ТИ Е СЛАБОТО МЯСТО — помисли си Чен, взрян в него. — МОЖЕ БИ ТОЧНО ТУК НЕ СИ ГЪВКАВ. ЗАЩОТО ХОРАТА НЕ СА КАМЪЧЕТА, А ЖИВОТЪТ НЕ Е ИГРА. НЕ МОЖЕШ ДА ГО ПОДРЕДИШ ТАКА, ТАКА И ТАКА, ИЛИ ПЪК ДА ГО НАВЪРЖЕШ ТАКА, ТАКА И ТАКА. НИТО ПЪК ИГРАТА ТИ ПРЕДВИЖДА СЛУЧАЙНОСТИТЕ И КЪСМЕТА.
Чен отново погледна надолу и огледа дъската — търсеше хода или последователността от ходове, които биха подсигурили позицията му. Белите имаха три ъгъла и почти четиридесет точки предимство. Досега това бе най-силната му позиция — как би могъл да загуби оттук нататък?
Въпреки това знаеше, че ще загуби. Въздъхна и се облегна назад. Все едно гледаше съвсем различна дъска. Сякаш другият виждаше в дъното на дъската, където, скрити в мрака, бяха подредени камъчетата, които тепърва щяха да се изиграят.
Потрепери — изведнъж го бе обзела нервност — и погледна тръбата, която беше донесъл със себе си.
— Между другото, Тон Чу, това пък какво е?
— Нещо, което сметнах, че може да ви се стори забавно. Донесох я със себе си от Горе. Това е калейдоскоп. Въртите това тук и гледате през лещата ето в този край.
— Така ли?
Чен затаи дъх. Ето! Готово! Де Вор бе допрял око о лещата! Отпечатъкът на ретината щеше да е страхотен! Чен бавно изпусна дъх — страхуваше се да не му проличи колко беше развълнуван.