— Интересно — Де Вор остави тръбата, този път от своята страна на дъската. — Чудя се тя що за жена е била.
Образът представляваше една дама ХУН МАО от висока класа, чиято рокля беше вдигната на кръста, а отзад я „подпираше“ един човек-вол на „Джен Син“; огромният му петнадесетинчов член се плъзгаше навътре-навън в нея, а лицето й се гърчеше в екстаз.
Чен гледаше известно време тръбата и се чудеше дали да си я поиска; после реши да не го прави. Отпечатъкът можеше и да е съвършен, но беше по-добре да изгуби доказателството, отколкото да събуди подозренията на Де Вор.
За известно време той се съсредоточи върху играта. Вече бе започнала да му се изплъзва, а предимството беше преминало на страната на черните. Направи няколко отчаяни хода в средата на полето, опита се да направи връзка и се намери отрязан не на едно, а на две места.
Де Вор се разсмя.
— Следващия път трябва да изградя по-силни структури — рече той. — Не е честно да ти пробутвам такива слаби положения.
Чен преглътна — изведнъж беше разбрал. През последните няколко игри той в един момент се оказваше ако не излишен, то поне от второстепенна важност за играта, която Де Вор играеше със себе си като машина с вграден слаб фактор на непредвидимост.
За момент спря погледа си върху тръбата, след това погледна Де Вор.
— Тази игра не ви ли писва, ШИ Бергсон?
Де Вор изсумтя.
— А ти как мислиш, Тон Чу?
Чен срещна погледа му и истинско възхищение оцвети изражението му.
— Мисля, че способностите ми на играч са твърде ограничени за вас, надзирателю Бергсон. Аз съм само един скромен играч, а вие, ШИ Бергсон, сте майстор. Няма да се изненадам, ако разбера, че сте във висшата петорка на Чун Куо.
Де Вор се разсмя.
— И тук, както и във всичко, има нива, Тон Чу. Вярно е, намирам играта ти за ограничена и предсказуема и може би вече съм се отегчил от нея. Но не съм точно това, което ти ме изкарваш. Има други — дузина, може би и повече — подобри от мене, а съществува и един мъж на име Туан Ти Фо, който някога беше за мене същото, което сега съм аз за тебе. Единствено той заслужава титлата, която ми приписа току-що.
Де Вор се отпусна назад.
— Но ти си прав, Тон Чу. Ти изгуби играта още преди два хода. Няма какво да го разискваме — той се полуизвърна на стола си и се наведе към мрака. — Е, Стефан? Ти какво ще кажеш?
Албиносът излезе от сенките в дъното на стаята и се приближи към масата.
Сърцето на Чен се сепна. Богове! ТОЗИ пък откога беше там?!
Дръпна се назад, инстинктивно уплашен от младежа, и когато албиносът вдигна тръбата и взе да я разглежда, Чен се напрегна — реши, че явно са го разкрили в онзи кратък момент и че Де Вор просто си е играл с него; че беше разбрал какъв е още като го погледна за първи път.
— Тези хора-волове на „Джен Син“ са отвратителни! И все пак, у тях има нещо човешко.
Бледият младеж остави тръбата и се вгледа в Чен — розовите му очи бяха толкова жестоки, толкова абсолютно нечовешки, че Чен го полазиха тръпки.
— Е? — Де Вор се облегна и се втренчи в младежа.
Албиносът се обърна към Де Вор и леко сви рамене.
— Аз какво да кажа, надзирателю Бергсон? Дайте му работата, щом ви устройва. Все някой трябва да я върши.
И гласът му също като неговата плът, беше безцветен. И все пак у него имаше нещо странно, тревожно познато. Нещо, в което Чен точно сега би предпочел да не се намесва.
Де Вор отново се обърна с лице към Чен:
— Е, Тон Чу, май получи работата. Знаеш ли си задълженията?
Чен кимна и се насили да изобрази благодарност, но присъствието на младия албинос силно го притесняваше. Стана неловко, като почти преобърна дъската, поклони се дълбоко и заотстъпва назад.
— Да си тръгвам ли, надзирателю?
Де Вор го гледаше почти без да го забелязва.
— Да. Върви си, Тон Чу. Мисля, че свършихме.
Чен се обърна и направи крачка към вратата.
Той бавно извърна отново лице към Де Вор. Страх сви гърдите му и накара сърцето му да се разтупти бясно. Това ли беше? Да не би когато обърна дъската…?
Но не. Надзирателят му протягаше калейдоскопа през масата.
— Вземи го и го изгори! Разбра ли ме? Не искам МРЪСОТИИ в тази плантация!
Когато селянинът си тръгна, Леман се приближи и седна на опразнения стол пред Де Вор.
Де Вор го погледна.
— Една игра, Стефан?
Леман отсечено поклати глава.
— Какво беше всичко това?
Де Вор се усмихна и продължи да прибира камъчетата в купичките.
— Обърках се, това е. Мислех го за нещо повече, ама май съм сбъркал. Той просто е един тъп селянин.
— Откъде знаеш?