Де Вор се изсмя.
— Я виж как започва играта! Това първо. Не се прави на нескопосан, ами си е! Видя му лицето, когато се съсредоточава върху дъската!
Де Вор обърна очи и разтегна устни подигравателно.
— Е? Не може да играе УЕЙ ЧИ. Добре — и какво означава това?
Де Вор бе приключил с разчистването на дъската. Извади една кърпа от джоба си и избърса дървото.
— Значи, че не е от охраната. И най-долният наемник би играл по-добре от Тон Чу — той се прозя, облегна се назад и протегна ръце със сплетени пръсти. — Малко ме гони параноята, това е.
— Но аз си мислех, че твоята политика е никому да нямаш доверие.
Де Вор се усмихна. Очите му бяха полупритворени.
— Да. Точно затова проверяват откъде идва.
— А… — Леман се облегна назад, без да откъсва поглед от него; клепачите му никога не мигаха, взорът му беше безмилостен. — Ами онази тръба?
Де Вор поклати глава.
— Това не беше нищо. Просто се опитваше да ме впечатли. Тези ХАН са странни хора, Стефан. Мислят всички ХУН МАО за зверове със зверски апетити. За някои може и да е вярно.
Да, но за миг се беше почудил; бе изчакал да види дали Тон Чу няма да си я поиска.
— Значи сигурен си в него?
Де Вор изгледа остро младежа.
— Ти не си ли?
Леман поклати глава.
— Ти каза, че си имал някакво предчувствие. Защо не му повярваш? Някога лъгало ли те е?
Де Вор се поколеба, нямаше желание да сподели това, но после кимна.
— Веднъж-дваж. Но никога за нещо толкова важно.
— И защо сега искаш да се довериш на късмета?
Щом Леман си отиде, той се качи на горния етаж и седна зад бюрото си, под острия блясък на единствената лампа, и се замисли над думите на албиноса. Нервността му беше разбираема. Всичко в момента беше в подем. „Нова надежда“, крепостите, последните събития в Камарата — всичко това изискваше съсредоточаването му денем и нощем. Не беше за чудене, че от време на време го обхващаше лека параноя. Но все пак момчето беше право. Не беше редно да пренебрегва едно предчувствие само защото нямаше доказателство, с което да го подкрепи. Предчувствията бяха знаци от подсъзнателното — съобщение от играна дълбоко в тъмното игра.
Обикновено той би убил човека и би престанал да мисли за него, но имаше основателни причини да не убива Тон Чу точно сега. Докладите за безпокойство сред работниците бяха достатъчно сериозни и бяха пристигнали запитвания от личния офис на Дучек. Още една смърт — и бунтът щеше да избухне. А беше важно в следващите няколко дена тези неща да се държат в тайна, докато планът му да плати на това копеле Дучек се осъществи и парите се прехвърлят в неговите сметки.
Да. А той искаше да си го върне на администратора Дучек. Беше се почувствал много зле, когато Дучек отказа да прекарва парите за крепостите в Швейцарската пустош през неговите сметки. Бе разочаровал всички тях.
Въпреки това имаше начин да се справи с Тон Чу. Непряк начин, който щеше да вдигне съвсем малко врява.
Мъртвият крадец имаше трима братя. Те естествено, знаеха кой е пречукал брат им. А и кой можеше да каже кой е оставил анонимната бележка?
Де Вор се усмихна, доволен, че е намерил решение на един от проблемите си, след това се наведе напред и набра комбинацията на директната линия, която го свързваше направо с Бердичев.
— Знаеш ли кое време е, Хауард?
— Два и двадесет. И какво? Ти да не спеше, Сорен?
Бердичев махна на жена си Илва да го остави сам, после заключи вратата зад нея и се върна при екрана.
— И какво е толкова спешно?
— Трябва да поговорим.
— За какво?
Де Вор замълча за миг; съзнаваше възможността да са проследили сигнала — особено след събитията от последните няколко дена.
— Ще ти кажа, като се видим.
— А… — Бердичев махна очилата си, разтри очи, сложи си ги пак и кимна. — Добре.
След това прекъсна връзката. Нямаше нужда да се уговарят къде да, се срещнат. И двамата знаеха.
Час и половина по-късно те стояха на планинския склон под купола на площадката под база Ландек. На лунната светлина огромната долина изглеждаше тайнствена и заплашителна, далечните планини — странни и нереални. Все едно бяха на друга планета. Бердичев бе донесъл кожени палта да ги пазят от студа и все пак мразът го пронизваше до кости; тънкият леден въздух бе вцепенил лицето му.
Той се изправи срещу Де Вор и забеляза колко леко е облечен.
— Е? За какво трябва да говорим?
Гласът му звучеше слаб и кух — грандиозността на заобикалящия ги пейзаж ги потискаше.
— За всичко. Но главно за Дучек. Вайс обади ли ти се?
Бердичев кимна — щеше му се да вижда по-добре лицето на Де Вор. Беше очаквал той да се ядоса, дори да накара да убият Дучек заради стореното.