— Той много ме разочарова, Хауард.
— Хубаво. Бих се почувствал много зле, ако ти беше доволен от това.
Бердичев се усмихна нервно.
— Какво искаше да предприемеш?
— Неправилен въпрос, Сорен. Защо не опиташ с „И какво направи?“
— Е?
— Мъртъв е. Вече от два дена. Когато за пореден път посети любимия си публичен дом. Но искам да те предупредя и за още нещо. Един мой екип прехвърля пари от сметките на плантацията тук. По същото време, когато Дучек се здрависва с предците си, в разпределителния център в Лодз ще избухне голям пожар. Той ще се разпространи и ще унищожи компютърния архив. Мислех да те предупредя, в случай че това ще навреди на някои от твоите инвеститори. Ще е мръсно и сигурно някой ще изхълца, преди да реконструират нещата по дублиращите записи.
— Разумно ли е това, Хауард?
Де Вор се усмихна.
— Моите експерти оценяват, че ще им отнеме шест-осем седмици да се оправят. Дотогава аз вече няма да съм тук и парите вече ще са отишли, така да се каже. След това отрязваме Вайс.
Бердичев присви очи.
— Отрязваме Вайс?
— Да. Той е слабото звено. И двамата го знаем. Предателството на Дучек ми дава повод да приключа и с двамата.
Бердичев се замисли за миг, после кимна — виждаше смисъла. Ако Вайс беше мъртъв, дирята — заличена, а крепостите получеха парите, какво значение имаше, ако проследяха липсващите пари на плантацията до Дучек? Защото след Дучек щеше да има вакуум. А самият Дучек щеше да е мъртъв.
— Колко ще трябват?
— Три милиарда. Може би три и половина.
— Три милиарда. Х-м-м-м. С това бихме облекчили малко натиска върху инвеститорите.
Де Вор поклати глава.
— Не. Това просто ще накара Вайс да е нащрек. Внуших му, че се стремим към всеки ФЕН, който можем да докопаме. Ако започнем да възстановяваме фондовете, ще се усети, че вземаме пари и от другаде и ще започне да души. Не, искам пак да отидеш при него и да протегнеш шепичка. Накарай го да мисли, че сме надхвърлили бюджета.
Бердичев се намръщи.
— Ами ако каже, че не може?
Де Вор се разсмя и го докосна по рамото.
— Бъди убедителен.
— Добре. Искаш да го притисна?
Де Вор кимна.
— Иначе как е?
— Добре е. Подсекретарят Бароу разправя, че през следващата седмица към ТАИ ще бъдат предявени обвинения. Докато ги изхвърлим от Камарата. Това осигурява на нашата коалиция квалифицирано мнозинство. Ло Ю-Хсиян прочете вчера един доста пиперлив протест на Седмината заедно със съобщение, че щели да спрат дотациите в определени области. Но ние го очаквахме. Нищо друго не могат да направят вече — както си и знаехме. Цялата Камара е бръмнала, Хауард. Веднъж опитаха вкуса на истинската власт и им хареса! Много им хареса!
— Добре. Ами файлът?
За миг Бердичев си помисли дали да не се направи на ударен. След това, разбирайки как стоят нещата, потръпна вътрешно и си отбеляза да разкрие как Де Вор е научил за това. Добре, че се бе подготвил за такава възможност.
— Имам копие за тебе в хеликоптера, Хауард. Ще ти го дам, преди да си тръгнем.
— Чудесно. Ами момчето? Ким, така ли беше? Оправи ли се с проблемите около него?
Бердичев усети, че стомахът му се свива. Имаше ли нещо, за което Де Вор да не е разбрал?
— Няма проблеми — защити се той.
— Хубаво. Защото не искаме проблеми. Поне не през следващите няколко дена.
Бердичев си пое дълбоко въздух и се принуди да се отпусне.
— Ами младият Стефан? Как се оправя?
Де Вор извърна глава и се взря в планината; лунната светлина огря гладките му, доста хубави черти.
— Добре. Страхотно добре. Тихичък е, но това ми харесва. Проява на дълбочина е — той погледна Бердичев и на устните му за миг светна усмивка.
Да, помисли си Бердичев и си спомни двете ужасяващи седмици, през които момчето бе живяло при него и съпругата му; да, той си имаше дълбочина. Цяла пустинна бездна.
— Разбирам. Но научил ли е нещо от тебе, Хауард? Нещо полезно?
Де Вор се засмя, след това погледна замислено.
— Кой знае, Сорен? Кой знае?
Огромното легло беше обвито с драперии от бял копринен воал — тънкият прозрачен плат бе украсен с пеперудки и нежни перуники с дълги стъбла. Изпълваше единия край на огромната, пищно украсена стая като пашкула на някакво огромно екзотично насекомо.
Въздухът в стаята беше застоял; сладникавият, болнав мирис на стари парфюми прикриваше друга, по-тежка миризма.
Жената лежеше на леглото сред купчина бледокремави и розово-червени сатенени възглавнички, чиито цветове се сливаха с тези на копринените й ШУИ ТАН и камизола. Щом той се приближи, тя вдигна глава. Най-простото движение сякаш й струваше скъпо, сякаш главата й беше пълна с бронз.