— Кой е?
В гласа й се долавяше нещо рязко, под копринената му повърхност се прокрадваше пресипналост.
Той остана на мястото си. Огледа се из стаята, отвратен от прекалената й пищност.
— Изпраща ме ШИ Бергсон, ФУ ЙЕН Мейтланд.
— А, ти си нов… — каза тя сънливо; към интонацията й се прибави и лек нюанс на съблазън. — Ела тук да те видя, момчето ми.
Той се приближи и изкачи трите малки стъпала, водещи към леглото, после дръпна воала встрани и я погледна.
Тя беше висока, дългокрака жена с остри като нож, нервни черти на лицето; стъклената им крехкост беше по-скоро подчертана, отколкото скрита от плътния слой грим на лицето й. Изглеждаше преждевременно състарена, а паяжината от бръчки около очите й приличаше на напуканото дъно на пресъхнала река; очните й ябълки леко изпъкваха под тънките воали на клепачите й. Черният цвят на косата й, позна той веднага, бе постигнат изкуствено — кожата на врата и ръцете й притежаваше бледността на албинизма.
Да, сега виждаше откъде идва и неговият цвят.
Фини златни гривни опасваха тънките й китки, пръстени със скъпоценни камъни отрупваха крехки й пръсти. Около протегнатата й костелива шия бе обвито ослепително ЙИН ЛУО — фалшивите рубини и смарагди по него бяха колкото гълъбово яйце. Косата й беше несресана след неспокойния сън, коприните й бяха смачкани. Изглеждаше точно като онова, което представляваше — любовница на богат ХАН. Държанка.
Гледаше как тя бавно извърна глава и отвори очи. Бледи, воднисти сини очи, които с доста голямо усилие се фокусираха върху него.
— Уф… Блед си като червей. И все пак… — тя отново затвори очи и отпусна глава сред възглавничките. — Как се казваш?
— Михаел — отвърна той с псевдонима, който беше откраднал от Де Вор. — Михаел Бьоден.
За миг тя помълча, после въздъхна леко, потрепна и се извърна; надигна се на лакти и пак впери очи в него. При движението камизолата й се отвори отпред и разкри малките й бледи гърди.
— Ела тук. Седни до мене, момчето ми.
Той се подчини; тежкият мирис на парфюма й изпълни ноздрите му. Повдигна му се. Беше същият като бижутата, коприните и атлазите й, като грима и лака на ноктите й. Всичко това — тази показност — го обиждаше. Самият той не носеше никакви украшения. Той вярваше в чистотата. В нейната СЪЩНОСТ.
Ръката й се протегна към лицето му, после се отпусна на рамото му.
— Носиш ли?
Той извади двата пакета от джоба на сакото си и ги хвърли на леглото до нея. Ако беше забелязала грубостта му, с нищо не се издаде — наведе се нервно напред и награби малките кесийки, след това разкъса ръба на едната с малките си остри зъбки и бързо погълна съдържанието й.
Да, точно както си го бе помислил. Тя беше наркоманка.
Загледа как тя отново затвори очи, вдъхна дълбоко и остави наркотика да я омае. Когато извърна отново глава към него, вече изглеждаше по-човешки, по-жизнена; леката игривост в очите й загатваше колко привлекателна е била някога. Но това беше само сянка. Сянка в мрачна стая.
— Очите ти… — каза тя и отново отпусна длан върху гърдите му. — Изглеждат ми някак…
— Да — той докосна всяко око поред с пръст и свали контактните лещи, които бе взел от чекмеджето на Де Вор; след това я погледна пак и забеляза изненадата й.
— Здрасти, мамичко.
— Аз нямам… — започна тя, после се разсмя поразена — беше се сетила. — Ти си синът на Пьотър!
Той забеляза издайническото потрепване на мускулите под очите й. Но в погледа й нямаше любов. И как да има? Тя го беше убила много, много отдавна. Още преди той да се роди.
Тя преглътна.
— И какво искаш?
В отговор той се наведе и я прегърна. Де Вор е прав — мина през ума му. НА НИКОГО НЕ СЕ ДОВЕРЯВАЙ. ЗАЩОТО НАКРАЯ ПАК ОСТАВАШ САМ.
Остави я да се отпусне сред възглавничките — мъничкото отровно острие остана забито в основата на гръбнака й. След това се изправи и я погледна отново. Неговата майка. Жена, която никога преди днешния ден не беше виждал.
Внимателно, почти нежно той извади приспособлението от джоба си, нагласи го и го остави на леглото до нея. След шестдесет секунди огънят щеше да избухне и да обхване коприните и атлаза, тънките воали щяха да пламнат… Огънят щеше да пречисти стаята и от най-малката следа от нея.
Леман се отдръпна, поспря за миг — щеше му се да можеше да види всичко това; после се обърна и излезе от стаята. Заключи вратата след себе си. Знаеше, че никой вече няма власт над него. Особено Де Вор.
Ли Юан лежеше в мрака и се вслушваше в шума на дъжда в градината, зад отворените прозорци. Сърцето му забави ритъма си, дишането му се нормализира. Сънят полека избледняваше, а заедно с него — и ужасният страх, който го бе накарал да изкрещи и да се събуди, но последният образ от него все още беше пред очите му, разтегнал се от хоризонт до хоризонт — огромен, заплашително бял.