Потръпна; после чу, че вратата се отваря и нечии тихички стъпки прошумоляха по покрития с плочки под.
— Искаш ли компания, Ли Юан?
Той въздъхна, претърколи се и погледна натам, където бе застанала тя — гола сред сенките в подножието на леглото му.
— Не сега, Сладка роза. Не сега…
Той по-скоро усети, отколкото видя колебанието й. След това тя изчезна и той отново остана сам.
Стана — знаеше, че вече няма да може да заспи; отиде до прозореца и се взря в огряната от луната градина. После взе един халат, уви се в него, приближи се до двойната врата, която водеше към градината, и я отвори.
Остана там известно време — очите му бяха затворени, — вдъхна свежите, сладки нощни аромати от градината, след това излезе навън, на балкона. Студените мраморни плочи под краката му го накараха учудено да погледне надолу.
— Принц Юан.
Той махна на стража да си върви и слезе бос в градината. Спря сред тъмните сенки на беседката и се огледа, после заопипва слепешката и най-накрая го намери.
— Ах! — въздъхна той тихо; книгата беше там, на пейката, където тя я беше оставила само преди часове. Беше я сънувал — заедно с коня, коприните, аромата на сливов цвят. Мисълта отново накара гърлото му да пресъхне. Той потръпна и вдигна книгата — усети веднага колко е тежка; корицата й беше набъбнала от дъжда. Тъкмо смяташе да се връща, когато пръстите му напипаха и проследиха йероглифите, изрязани върху подгизналата корица.
Отново прокара пръсти по надписа, за да се увери, след това се засмя лекичко — беше разбрал. Това беше книга с любовни стихотворения. Сборник от шести век. „Нови песни от нефритената тераса“. Самият той не я беше чел, но бе чувал за нея. Излезе от беседката, разгърна книгата и я поднесе на лунната светлина — опитваше се да разчете страницата, която беше чела тя. Стихотворението беше от Чиян Йен — „Поемата на госпожа Пан за ветрилото“:
Той потръпна и рязко затвори книгата. Беше също като съня — твърде близко и твърде силно, за да го пренебрегнеш. Погледна луната, изгряла в третата си четвърт, и усети как нейната студенина докосва сърцето му. Почти бе настъпила есента, сезонът на екзекуциите, когато луната по традиция бе свързвана с престъпниците.
Луната… Лека тръпка на страх пробягна по гръбнака му и го накара да изтърве книгата. В противовес на слънцето младата луна изгряваше от запад. Да, от запад за първи път беше дошла богинята на луната — Чан-е3.
Чан-е… Връзката между английската дума и името на мандарин беше рожба единствено на въображението му — и все пак той беше твърде много ХАН, предполагаемите резонанси на звуците и думите бяха твърде дълбоко вградени в неговата кръв, за да ги пренебрегва.
Ли Юан се наведе и вдигна книгата; изправи се и се огледа. Градината беше мозайка от лунна светлина и сенки, нереална и някак си заплашителна. Сякаш всеки момент смътните сребристочерни силуети щяха да приемат по-чисто, по-отчетлива форма — щяха да се подредят в букви или в някакво лице като в съня му. Бавно, уплашен, той се върна към двореца — трепваше и при най-лекото докосване на клонка или листо — и най-накрая отново влезе вътре. Вратата се заключи здраво зад него.
Остана неподвижен известно време; сърцето му туптеше като лудо и се бореше с тъмния, ирационален страх, който отново заплашваше да го погълне. След това той хвърли книгата на леглото и бързо, почти тичайки, се спусна по коридорите и най-накрая стигна до входа на бащините си покои.
Четиримата елитни гвардейци, които го охраняваха, му се поклониха ниско, ала преградиха пътя му. Миг по-късно Уан Та Чуан, управител на Вътрешния дворец, излезе отвътре и също ниско му се поклони.
— Какво има, принц Юан?
— Бих желал да видя баща си, управителю Уан.
Уан се поклони отново.
— Простете, ваше височество, но баща ви спи. Не бихте ли могли да изчакате до сутринта?
Ли Юан потръпна и поклати глава. Гласът му беше тих, ала настоятелен:
3
На английски името Чан-е се изписва по същия начин като думата „промяна“ — Chang-e, Change. — Бел.прев.