— Трябва да го видя сега, управителю Уан. Спешно е.
Уан се втренчи в него, загрижен и озадачен от поведението му. После обели очи и се поклони за трети път.
— Моля ви, почакайте, принц Юан. Ще отида да събудя баща ви.
Не се наложи да чака дълго. Може би баща му вече беше буден и бе чул шума пред вратата си. Както и да беше, само след няколко секунди се появи самият Ли Шай Тун, загърнал високата си фигура в копринено ПАУ; беше бос — също като сина си.
— Не можеш ли да спиш, Юан?
Ли Юан се поклони — спомни си последния път, когато бе говорил с баща си в Залата на вечната истина, след аудиенцията си със Су Лу Шан. Тогава той беше твърде преизпълнен с противоречия, твърде шокиран и несъмнено твърде объркан, за да може да изрази точно чувствата си. Но сега знаеше. Сънят бе освободил езика му и той беше длъжен да говори за това.
— Сънувах сън, тате. Ужасен, отвратителен сън.
Баща му се вгледа внимателно в него, после кимна.
— Разбирам — той посочи с ръка. — Хайде да отидем в стаята на прадядо ти, Юан. Там ще поговорим.
Стаята беше студена, камината не гореше. Ли Шай Тун се огледа, след това се обърна и се усмихна на сина си.
— Ела да ми помогнеш, Юан. Ще запалим огън и ще седнем край камината — ти — там, аз — тук — и той посочи двете големи кресла.
Ли Юан се поколеба, изненадан от предложението на баща си. Никога не бе виждал Танга да прави нещо друго, освен да бъде Танг. И все пак, щом коленичи там и взе да му помага да напалят камината, му се струваше, че винаги е правил това заедно с баща си. Вдигна очи и изненадано видя, че баща му го гледа с усмивка; спокойно бе отпуснал ръце върху коленете си.
— Сядай. А сега да си поговорим, а?
Огънят пукаше, пламъците все по-бързо се разгаряха. Тангът седна срещу сина си; пламъците играеха по лицето му.
— Е, Юан? Казваш, че си сънувал сън?
Доста голяма част от началото на съня сега му убягваше, но той се опита да си спомни подробностите, а някои неща — неща, твърде тясно свързани с Фей Йен и с неговите чувства към нея — той реши да премълчи. И все пак краят на съня му все още беше жив в ума му и докато го описваше, усети отново същото странно, тъмно чувство на ужас.
— Летях високо и оглеждах равнината, където преди се издигаше Градът. Но Градът вече го нямаше, на неговото място се извисяваше планина от кости. Огромна могила от избелели от слънцето кости, по-висока и от Града, се простираше от хоризонт до хоризонт. Погледнах нагоре — небето беше странно черно, луната — пълна и бледа и сияеше със студен и свиреп блясък, сякаш беше слънце. И щом я погледнах, някакъв глас са обади зад мене: „Това вече е минало.“ Обърнах се, ала там нямаше никого; и тогава осъзнах, че е бил моят собствен глас.
Той млъкна, сведе очи и потръпна — силата на съня отново го бе завладяла.
Срещу него Тангът се протегна в креслото — явно сънят на сина му го беше разтревожил. Известно време и той мълча, после кимна.
— Сънувал си Цао Чун, сине. Ужасите, които е извършил. Но всичко това е вече минало. Трябва да се поучим от него. Да се поучим и никога да не позволим да се повтори.
Ли Юан вдигна поглед. Странен огън гореше в очите му.
— Не… Не е в миналото. Не го ли виждаш, татко? Това сме точно ние, точно сега. Онова, което символизираме. Ние сме пазителите на огромната бяла планина, затворниците на Града, създаден от Цао Чун.
В друг случай Ли Шай Тун би сгълчал сина си за това, как се държи и как говори, но сега беше различно — сега беше време да се говори открито.
— Да, Цао Чун е извършил ужасни неща. Но си помисли за алтернативите, Юан, и си задай въпроса: какво друго би могъл да направи? Промяната е била зъл бог, унищожавала е всичко, до което се е докосвала. Нямало е друг изход. Съществувала е поговорка, която много добре изразява тогавашния фатализъм на хората: „Е ХСИН ХСУН ХУАН.“ Злото следва свой цикъл — порочен кръг, ако така по ти харесва. Цао Чун е разрушил този кръг — победил е едно зло чрез друго зло и е сложил край на цикъла. И оттогава е така. Досега, искам да кажа — днес други отново искат да завъртят Колелото.
Ли Юан заговори почти шепнешком:
— Може би, татко, и все пак стореното от Цао Чун все още е в нас. Виждам го. Очите ми се отвориха за него. Ние сме създания на неговото творение — на продукта на неговата безкомпромисна мисъл.
Но Ли Шай Тун заклати глава.
— Не, Юан. Ние не сме негови създания. Ние сме се изградили сами — той млъкна и се вгледа в сина си; опитваше се да разбере какво чувства той в този момент, спомняше си как се бе чувствал самият той. Но му беше трудно. Когато бе научил истината, той беше много по-голям.