— Вярно е, Юан — светът, в който се раждаме, не е онзи от най-съкровените ни мечти, но несъмнено той нито е толкова лош, нито толкова зъл, както онзи от твоя сън… Вярно е, той ограничава нашия избор, но все пак ние избираме.
Ли Юан го погледна.
— Но тогава защо крием истината от тях? От какво се боим? Че може би тя ще ги накара да мислят по-различно, отколкото бихме искали да мислят? Че ще избират друго, а не онова, което ние бихме искали да изберат?
Тангът кимна; светлината на огъня и сянката разполовяваха лицето му от челото до брадичката.
— Може би. Знаеш поговорката, Юан. ТО ШУО ХУА ПУ Ю ШАО.
Ли Юан потръпна — беше се сетил за лунната светлина в градината. Знаеше поговорката: „ГОВОРЕНЕТО Е СРЕБРО, МЪЛЧАНИЕТО Е ЗЛАТО.“ Отново слънце и луна. Сребро и злато.
— Може би — рече той, но това му се струваше по-скоро удобно, отколкото истина.
— С времето, Юан, ще го проумееш по-добре. Шокът, знам, е голям. Но не позволявай силата на съня ти да те обърква. Като си помислиш, това е само сън.
СЪН. САМО СЪН. Ли Юан отново погледна баща си в очите.
— Може би. Но кажи ми, татко: ние добри хора ли сме, или зли?
Чен седеше на една табуретка пред бараката с инструментите; погледна нагоре, за да види чия беше сянката, паднала върху него.
— Познавам ли ви?
Лицата на тримата ХАН бяха грозни, изкривени от злоба. Двама заплашително държаха дебели тояги в ръцете си. Третият — същият, чиято сянка бе паднала върху него — размахваше нож. И тримата бяха облечени в същите бозави дрехи като неговите.
— А… — каза Чен; забелязал беше, че лицата им си приличат. Значи крадецът имал и братя. Той бавно се надигна. — Имаме ли сметки за уреждане?
Мимолетната усмивка по лицето на най-големия брат бързо премина в гримаса на омраза. Чен виждаше колко е напрегнат и нервен, но и колко е решителен.
Чен пусна мотиката, която поправяше, изправи се с празни ръце срещу мъжа и внимателно се взря в него — знаеше колко беше опасен. Нехаен човек, който обича да се хвали, би приказвал твърде много, или би се издал с необмислено движение, но тези тримата стояха неподвижно и мълчаха. Не бяха дошли да си приказват, нито да го плашат. Бяха дошли за едно-единствено нещо. Да го убият.
Той отмести очи и видя в далечината очертаващия се върху дигата силует на стража Тен. Значи така. От него са разбрали къде е. Преценяващо погледна отново към тримата — остави мислите си да се успокоят, дишането си — да се нормализира. Пулсът му биеше учестено, но това беше добре. Беше знак, че тялото му се готви за предстоящата битка.
— Брат ви крадеше — каза той и пристъпи вдясно; остави слънцето да мине встрани от него.
Най-големият брат изсумтя с отвращение.
ДА — помисли си Чен. — РАЗБИРАМ ВИ. И МОЖЕ БИ ДРУГ ПЪТ, ПРИ ДРУГИ ОБСТОЯТЕЛСТВА, ЩЯХ ДА ВИ ОСТАВЯ ДА МЕ УБИЕТЕ ЗА ОНОВА, КОЕТО СТОРИХ. НО ТОЧНО СЕГА ИМА И ПО-ВАЖНИ НЕЩА. НАПРИМЕР ДЕ ВОР. МАКАР ЧЕ ВИЕ НЕ БИХТЕ ГО РАЗБРАЛИ, НАЛИ?
Чен видя движението на мъжа частица от секундата по-рано, преди онзи да го е извършил — внезапното нахвърляне беше издадено от напрежението в мускулите, от лекото трепване на очите. Чен замахна с юмрук и изби огромния нож, после яростно ритна човека в корема и му изкара въздуха. Онзи падна на колене.
Останалите двама изкрещяха и запристъпваха към него с вдигнати тояги.
Чен бързо отскочи встрани и ги накара да се завъртят; единият от братята за миг се скри зад другите. Чен се възползва от възможността, приведе се и избегна дивия замах на тоягите; удари с лакът брадичката на единия и той отлетя към втория брат.
Чен веднага се надвеси над тях и ги зарита и заблъска; с всеки удар дъхът излизаше със свистене през зъбите му и най-накрая двамата се проснаха в безсъзнание.
Най-старият се търкаляше и стенеше; бореше се да си поеме дъх. Щом Чен отново се обърна към него, очите му се изцъклиха от страх и той понечи да изпълзи встрани. Но Чен просто стоеше там, опрял ръце на хълбоците си, и успокояваше дишането си. Поклати глава.
— Съжалявам. Направих каквото бях длъжен. Разбираш ли ме? Не искам да се карам с вас. Но ако дойдете пак — който и да е от вас, — ще ви избия всичките.
Чен се поклони и се върна при бараката. Вдигна мотиката. Едва тогава забеляза застаналия на вратата Павел.
— Видя ли, Павел?
Младежът бе опулил смаяно очи.
— Видях, ШИ Тон, но не съм сигурен дали да вярвам на очите си. Помислих, че ще те убият.
Чен се усмихна.
— Да. И Тен си мислеше същото. Трябва да се справя с него, преди да каже и на други.
Очите на Павел се присвиха, след това, сякаш най-после бе взел решение, той хвана Чен за ръката и започна да го обръща.