Чен го отблъсна.
— Какво правиш?!
Павел се облещи срещу него.
— Каза, че трябва да се справиш с Тен. Е, с това вече се приключи. Нали те видя какво можеш. Ако искаш да го спипаш, най-добре ела с мене. Знам един по-къс път.
Чен се разсмя.
— По-къс път ли?
Павел отново го сграбчи за ръката.
— Да. Недей да спориш с мене. Хайде! Ще му пресечем пътя.
При насипа Павел не спря, а го изкачи и после слезе. Чен го последва, прецапа през плитката вода, след това последва Павел на другия бряг и се изкачи по груба, назъбена стълба, изсечена в склона на дигата.
— Тен ще мине по моста — обясни Павел, останал без дъх, докато тичаха през нивата към кръстопътя.
— Къде е Чан Юан? — попита Чен, без да забавя крачка. — Мислех си, че тези две копелета са неразделни!
— Чан Юан е в Лодз, в отпуска е. И Тен би трябвало да е там. Но май, преди да тръгне, е искал да види какво ще излезе от онова, което е забъркал.
ДА — помисли си Чен. — НО ЗАД ВСИЧКО ТОВА СТОИ ДЕ ВОР. ЗНАЕХ СИ. ОНАЗИ ВЕЧЕР УСЕЩАХ, ЧЕ КРОИ НЕЩО.
Четвъртият западен мост се състоеше от четири дълги, дебели дървени греди, вкопани в земята от двете страни на напоителния канал. Чен изчака, скрит сред високата цял бой суперпшеница, която растеше встрани от пътеката, а Павел застана долу под моста, във водата.
Чуха хрипливото дишане на Тен, когато онзи приближи моста. Той забави крачка и обърса чело, после тръгна по гредите.
— Тен Фу — Чен излезе на пътеката. — Какъв късмет имам, че те срещнах.
Тен примигна ядно, извърна глава и се огледа. Слънцето бе слязло доста ниско. Полята от всички страни бяха пусти.
Обърна се отново с лице към Чен, свали пушката от рамото си и заплашително я насочи към Чен. Но се виждаше, че трепери.
— Махни се от пътя ми, Тон Чу. Иначе ще те убия!
Чен се засмя презрително.
— Между другото казвам се Чен. Као Чен. Но да оставим това настрана — че защо да се махам? Прекалено много видя, Тен. Ако те пусна, ще разкажеш какво си видял, а пък аз не мога да допусна това. Както и да е, ти ми ги прати тия жалки копелета, нали? Ти си им казал. Е… Това е за тях. И за брат им. А и за Павел също.
Тен се обърна твърде късно. Павел се бе изкачил на брега и беше застанал зад него. Щом стражът се обърна — беше чул шума зад себе си, — Павел се хвърли напред и го блъсна. Тен падна тромаво и главата му цопна в плиткия поток. Пушката изхвърча настрани.
Чен се спусна напред и скочи от моста във водата. Павел го последва след част от секундата.
Тен се претърколи, вдигна глава над водата и взе да я тръска. Беше се оцъклил от изненада. Миг по-късно главата му отново бе под водата. Той беше едър мъж и се бореше здравата, напрягаше ръце и врат да се освободи, риташе отчаяно, но двамата стискаха зъби и го държаха под водата, докато накрая, след последния яростен спазъм, тялото на Тен изведнъж се отпусна.
Павел потръпна, изправи се и впери поглед в мъртвеца.
— Богове… — прошепна той. — Убихме го.
— Да — каза Чен и се стегна — беше забелязал болката, изписана по лицето на младежа. О, Павел го беше мразил — бе го мразил достатъчно, за да го убие. Но след като всичко бе свършило, момчето виждаше Тен по-ясно — просто като друг човек. Човек, когото бе лишил от живота.
— Ела — каза той и се изправи на крака. — Трябва да скрием тялото.
За миг Павел се взря в безжизнения труп, който сега плуваше с лице надолу в плитката вода; след това дойде на себе си. Преглътна мъчително и погледна Чен.
— Какво?!
— Трябва да скрием тялото — повтори Чен, като гледаше да е внимателен с момчето. — Знаеш ли някое място, Павел?
Светлината бързо помръкваше. Нямаше да забележат веднага, че ги няма, но ако се забавеха твърде дълго…
Павел отново потръпна, после кимна.
— Да. Има едно място малко по-надолу.
Помъкнаха тежкото тяло за ръцете колкото се може по-бързо срещу течението на водата и най-накрая стигнаха до едно място, където тръстиките от едната страна на канала заплашваха да прелеят и да го преградят. Павел спря.
— Тук — рече той и посочи неясно черно петно на брега.
Чен издърпа тялото и след това с помощта на Павел го вкара сред високите тръстики. Там, зад прикритието им, имаше малка пещера. Вътре, странно, беше сухо. По стените й и от двете страни бяха изсечени малки ниши като примитивни фурни. Павел се обърна и бръкна в едната.
— Не ми харесва, но няма къде другаде…
Чен се огледа смаяно. Стените бяха боядисани в червено, жълто и зелено, а отворите на нишите бяха поръбени с цветни плочки. Във всяка ниша бе поставена малка статуйка, а около тях бяха разпръснати късчета хартия и остатъци от мънички свещички. Това беше светилище. Тайно светилище.