— Куан Йин да ни опази!
Павел закима учестено, после отново въздъхна треперливо.
— Как да го закрепим?
Чен се огледа и му хрумна най-доброто решение.
— Ще го вдигнем. Ще набутаме главата и раменете му в една от нишите. Така ще издържи достатъчно дълго, докато решим какво да го правим.
Павел оцъкли очи срещу него и отново преглътна.
— Ти кой си, Чен? Какво правиш тук?
Чен сведе очи и реши да каже на Павел истината. Или трябваше да го направи, или да убие момчето, а не мислеше, че би могъл да го убие дори и за да стигне до Де Вор.
— Няма значение кой съм. Но съм тук, за да пипна надзирателя Бергсон. Да го хвана и да го предам на правосъдието. Ще ми помогнеш ли, Павел? Ще ми помогнеш ли да докопам копелето?
Павел отново погледна тялото на човека, когото бе помогнал да убият, след това отново се втренчи в Чен. Свещта трепкаше в ръката му и хвърляше сенки из тясната пещера. Той се усмихна и протегна ръка.
— Добре, Као Чен. Ще ти помогна.
Кар стоеше до прозореца и гледаше огромната площадка на Нанкинския космодрум; обърна се и се усмихна.
— Е, генерале, май е време да изиграем последната си карта.
Старецът кимна и се усмихна открито на Кар.
— Така изглежда. Освен ако не променят решението си. Готов ли си?
Кар кимна.
— Знам какво трябва да направя.
— Добре — Толонен прекоси стаята и застана до Кар, после неочаквано го прегърна. Не бе очаквал някога отново да срещне големия мъж.
Кар също прегърна Толонен; усмивката не слезе от устата му.
— Не бъдете тъжен, генерале. Спомнете си какво ми казахте. Аз съм победител.
Толонен въздъхна и се усмихна.
— Надявам се, приятелю. Никога не съм се надявал повече.
Кар извърна глава и отново погледна навън — един кораб бавно се издигаше над далечния край на космодрума. Миг по-късно чуха и шума — дълбоко, боботещо трептене под прага на слуха.
— Знаете ли, генерале, много ми се ще да им видя физиономиите. Особено тази на Де Вор — млъкна и добави: — Чен има ли подкрепа?
— Разбира се. Най-добрата, която бих могъл да уредя.
Кар се обърна.
— Това е добре.
Взе нещо от върха на своята купчина, след това го подаде на Толонен.
— Какво е това?
— За Чен. За всеки случай.
Толонен се разсмя.
— Ама ти си бил човек! Тъкмо бях започнал да се чудя!
— О, да — усмивката на Кар за миг помръкна. — Вижте какво, генерале. Онова, което ще правя, ме плаши. Повече от всичко, което някога съм правил. Но ще го направя. Или ще умра, докато се опитвам.
Толонен го погледна с възхищение, след това почтително сведе глава.
— Късмет! И дано небето те пази, ШИ Кар.
Пътуването до Тонджиян отне на Толонен един час. Ли Шай Тун го чакаше в кабинета си — пълномощното беше на бюрото му, подписано и освидетелствано. Седемте малки УАЙ УИ ЛУН бяха отпечатани върху восъка сред белотата от лявата страна на документа.
— Твоят човек тръгна ли, Кнут? — попита Тангът и подаде на Толонен пергамента, после махна на секретаря си да излезе.
— Тръгна, ЧИЕ ХСИЯ. До утре вечерта трябва да знаем как стоят нещата.
— Ами другото? Онова с Де Вор?
Толонен се усмихна.
— Това скоро ще се уреди, ЧИЕ ХСИЯ. Въпросният агент, Као Чен, вчера изпрати по каналите жизненоважно доказателство. Беше потвърдено, че заподозреният Бергсон всъщност е предателят Де Вор.
— Арестуван ли е?
— Вече съм го уредил, ЧИЕ ХСИЯ. Ще го заловим тази вечер. Всъщност през идващите няколко часа.
— Добре. От това поне ми олекна — Тангът се намръщи и се изправи бавно зад бюрото. — Голяма буря идва, Кнут, и преди да се разнесе, ще се сдобием с много врагове. Бих предпочел да държа Де Вор в ръцете си, а не да се разхожда на свобода и да прави бели.
Да, помисли си Тангът. И Бердичев също. Но това трябваше да почака ден-два. След като Кар приключеше. Погледна документа в ръцете си — изпитваше огромна гордост, че тази нощ е в центъра на събитията. Разбира се, беше го предвидил много отдавна. Знаеше, че ще дойде ден, когато Седмината нямаше вече да седят със скръстени ръце и да не правят нищо. Сега щяха да разтърсят Чун Куо из корен. Да го разтърсят здраво.
Толонен се усмихна и се поклони на своя Танг, разбирайки, че е свободен. Чувстваше дълбоко удовлетворение от това, как се развиваха нещата. Дните на ВУВЕЙ — на пасивното приемане — бяха отминали. Драконът се бе събудил и бе извадил ноктите си.
И сега той щеше да нападне, издигнал седемте си глави, величествени като тигри, и да накара ХСЯО ДЖЕН — дребосъците, да се скрият в дупките си също като мишки — а те такива си и бяха.
Да. Той щеше да прочисти света от тях. А после? Усмивката му светна. Лятото отново щеше да дойде.