Два големи огъня се издигаха в тревистия квадрат, оформен от трите дълги спални бараки. От всички страни бяха наредени пейки, а в единия край се издигаше временна кухня. Четиричленен оркестър бе наредил инструментите си отзад на една електрическа каруца: ЙЮЕ ЧИН, ТИ ЦУ, ЕР ХУ и ПА ПА — древната смесица от звуци на струнни инструменти и флейти трептеше в топлия нощен въздух.
Навсякъде беше пълно с хора, млади и стари — претъпкваха пейките, тълпяха се около кухнята, танцуваха, или просто стояха на групи, пушеха глинени лули и си приказваха. Стотици хора, може би над хиляда души.
Той се обърна към Павел:
— Вярно ли е, Павел? Нямаш ли си приятелка?
Павел сведе поглед и пресуши чашата си.
— Никоя тук, Као Чен — отвърна той тихо, като се наведе над ухото му.
— Защо тогава не дойдеш с мене? По нивата има момичета, които веднага ще ти скочат!
Павел потрепери и поклати глава.
— Много си любезен, приятелю. Но… — той леко повдигна рамене, подчертавайки изкривения си гръб. — Тук ме наричат ТО. Кое момиче би пожелало подобен мъж?
— ТО?
Павел се засмя — за миг изкривеното му лице стана привлекателно.
— Камила.
Чен се намръщи — не разбираше.
— Това е било някакво животно, така ми казаха. Преди Глината.
— А… — Чен отмести поглед към танцьорите. След това отново го погледна. — Можеш да си купиш булка. Ще ти дам пари…
Гласът на Павел пресече думите му:
— Благодаря ти, Као Чен, но… — той вдигна поглед, тъмните му очи бяха пълни със странна болка. — Не е това, разбираш ли. Не е само това. А… Е, мисля, че там, затворен, ще умра. Няма поля. Няма свеж въздух. Няма вятър. Няма течаща вода. Няма слънце. Няма луна. Няма смяна на сезоните. Нищо. Нищо освен стени.
Несъзнателно повторените от младежа думи на Де Вор накараха Чен да потръпне и да отмести поглед. И все пак може би момчето беше право. Той погледна отново танцьорите, кръжащи около огньовете, и кимна на себе си. За първи път, откакто беше сред тях, Чен видя сянката да се вдига от тях и разбра колко по-различни бяха те от първоначалното му впечатление. Виждаше колко щастливи могат да бъдат. Толкова беше просто. Толкова малко им трябваше, за да са щастливи.
Той ги гледаше като омагьосан. Когато те танцуваха, танцуваха в такава самозабрава, сякаш освободили се от самите себе си — вече не бяха бозави и безлики, а огромни и разноцветни, жизнеността им преливаше, очите им горяха като въглени върху кръглите им селски лица, а краката им безгрижно подскачаха върху голата земя, размахваха буйно ръце, телата им леко се въртяха във въздуха, докато кръжаха около огъня.
Сякаш бяха омагьосани.
Той потръпна — искаше му се и Уан Ти да е тук и да танцуват; после да се скрият заедно в мрака, дъхът й да го опие като вино и тялото й да се разтвори за него.
Той въздъхна и погледна в халбата си — луната се отразяваше в тъмната кисела течност. След час се започваше. А след това той щеше да изчезне оттук. Може би завинаги.
Мисълта го отрезви. Той преглътна голяма глътка, избърса уста и отново се обърна към Павел:
— Прав си. Остани тук, Павел. Намери си момиче. Бачкай здраво и се оправяй — той се усмихна. Младежът му харесваше. — Като се махне Бергсон, нещата тук ще вървят много по-добре.
ДА — помисли си той, — И МОЖЕ БИ ЕДИН ДЕН ЩЕ СЕ ВЪРНА И ЩЕ ДОВЕДА СЪС СЕБЕ СИ И УАН ТИ, И ДЖИЯН, И ДРУГОТО НИ ДЕТЕ. ТУК ЩЕ ИМ ХАРЕСА. ЗНАМ ГО.
Забеляза, че Павел го гледа, и се засмя.
— Какво има, момче?
Павел сведе очи.
— Ти си мислиш, че животът тук е прост, нали? Но нека ти разкажа как съм се родил аз.
— Давай — отвърна тихо Чен. Беше забелязал внезапната промяна у него. Сякаш Павел свали някаква маска. Сякаш споделеното преживяване под четвъртия западен мост смъкна една кожа от младежа и изведнъж той стана по-уязвим, по-открит.
— Имах трудно детство — започна той. — Бях петото дете на двама работници. Наемници като тебе, които идват тук само за прибирането на реколтата. По време на прибирането всичко беше наред. Можеха да ме изхранват. Но щом дойде време да се връщат в Града, ме оставиха да умра тук, в полето. Там не биха могли да ме изхранят, нали разбираш. Дори и днес това често се случва. Хората тук го смятат за нормално. Новото семе трябва да се натори с костите на малки дечица. Аз обаче не умрях.
Павел облиза устни и продължи. Сведените му очи се взираха в миналото.
— О, аз нямах нищо общо с това. МЕЙ ФА ЦУ, така казват. Съдба. А моята съдба била една бездетна жена да ме намери и да ме прибере. Имах късмет. Тя беше добра жена. ХАН. Казваше се Чан Лу. Известно време всичко вървеше добре. Мъжът й, Вен, не го беше грижа за мене, но поне не ме биеше и не се държеше лошо, а тя ме обичаше като свое дете. Но когато станах на седем години, те умряха. Една от дигите се срутила върху тях, докато я поправяли. И аз останах сам.