Павел млъкна за момент, след това вдигна очи; тъжна, усмивка пробяга по лицето му.
— Страшно ми липсваше. Но със скръб не можеш да се наядеш. Трябваше да работя, и то здраво. Яденето никога не ми стигаше. Всяко семейство тук се грижи само за себе си. Но аз нямах семейство. И затова бъхтех от зори до мрак всеки божи ден — мъкнех тежки товари към нивите; дългите тежки кобилици притискаха раменете ми и ми изкривяваха гърба, докато накрая станах такъв, какъвто ме виждаш — той се изсмя. — Нуждата ме оформи такъв, Као Чен. Нуждата и черната земя на Чун Куо.
— Съжалявам — започна Чен. — Не знаех…
Но Павел отново го прекъсна:
— Има и още нещо — младежът се разколеба, после потръпна и продължи: — Начинът, по който ти ни виждаш, Као Чен… Забелязвал съм го и преди. Но сега мисля, че разбирам. Ти ни възприемаш като сън, нали? Не съвсем истински. Нещо живописно…
Чен понечи да възрази, да каже на момчето, че всичко ТУК е истинско, а останалото, там, вътре, не е нищо повече от ужасен сън, в който трябва да се завърне, но Павел го гледаше странно и клатеше глава; отричаше още преди да му го е казал.
— Може би — каза той най-сетне и остави халбата си. Но все още му се искаше да възрази. Трябваше само да затвори очи и да усети полъха на вятъра по бузите си…
— Ти дойде, когато тук е най-хубаво — Павел се загледа в танцьорите. — Точно сега въздухът е напоен със сладък мирис, а вечерите са топли. Но зимите тук са ужасни. А вонята понякога…
Той погледна Чен и се засмя — виждаше, че той не разбира.
— Какво мислиш, че прави Градът с всичките си отпадъци?
Чен отпи от бирата си и сви рамене.
— Никога не съм се замислял…
Павел отново се обърна с лице към него:
— Не си. Нито пък някой се замисля. Но я си помисли. Над тридесет милиарда — така казват. Толкова много лайна. И какво правят с тях?
Чен разбра за какво намеква и се разсмя.
— Да не искаш да кажеш, че…
Павел кимна.
— Нищо не се пропилява. Всичко се пази в огромни кладенци и се използва на полето. Трябва да го видиш, Као Чен. Огромни резервоари — колкото цели езера. Само си представи! — той се засмя сухо и отмести поглед. — След седмица цялото поле ще е осеяно с медни каруци, всяка натоварена с тъмна сладка течност, която ще се пръсне по земята. Черно злато — така го наричат. Без него посевите ще завехнат и самото Чун Куо ще се срути.
— Винаги съм си мислил, че…
Чен млъкна и вдигна очи. Приглушеното мърморене секна рязко; музиката утихна и замря. Изведнъж застанал нащрек, той огледа хората и ги видя. Стражи. Бяха дошли стражи!
Павел се втренчи в него с пламнали от страх очи.
— Тен… — каза той тихо. — Сигурно са намерили Тен!
— Не… — Чен поклати глава и докосна успокоително рамото на младежа. Не, не беше Тен. Но може би беше нещо по-лошо.
Стражите си проправиха път и се строиха в груба редица зад водача си, висок ХУН МАО.
— Кой е този? — прошепна Чен.
— Пескова. Лейтенантът на Бергсон.
— Богове… Какво ли иска?
Всичко беше притихнало. Само пукането на огньовете нарушаваше тишината. Пескова се огледа, извади от джоба си комуникатор, натисна едно копче и започна да чете:
— По заповед на надзирателя Бергсон ми е наредено да арестувам следните лица…
Чен забеляза как стражите с насочени пушки се пръскат из тълпата, разблъсквайки грубо хората, и се оглеждат за лицата на изброените от Пескова и си помисли дали да не побегне. Но Пескова продължаваше да чете и той осъзна, че Тон Чу не беше сред имената в списъка.
— Какво става? — попита той Павел.
— Не знам. Но май всички те са приятели на полевия надзирател Сун и жена му. Може би са го принудили да направи списък, преди да го убият.
Чен гледаше как стражите събраха накуп споменатите петнадесет души и ги поведоха, после се огледа и осъзна колко бързо сянката отново бе паднала върху хората.
— Един час — прошепна той повече на себе си, отколкото на Павел. — Ако могат да почакат само един час…
Телата бяха струпани до стената. Бяха голи и лежаха там, където бяха паднали. Някои сякаш все още се катереха по каменната бариера — телата им бяха разтегнати и изкривени, крайниците им бяха изметнати. Други бяха коленичили пред убийците си, лице в лице с неизбежната смърт. Чен се огледа — повдигаше му се от гледката. Павел застана до него — дишаше шумно.