Докато двамата теоретици бяха започнали работата по начертаването на нова мозайка — нова идеална конфигурация на умственото съзнание на момчето, на неговата личност. Строителят постоянно се връщаше в килията, при момчето. Очите му, леките несъзнателни трепвания на тялото разкриваха колко е нервен, колко неловко се чувства и в крайна сметка колко е несигурен. Докато прилагаше първото лекарствено лечение, не можеше да скрие загрижеността си, СЪМНЕНИЯТА си.
Машината наблюдаваше, без да коментира, как лекарствата започваха да оказват желания ефект върху момчето. Забелязваше как те систематично блокират всички пътеки, водещи към миналото му, отбелязваше формите на използваните лекарства и извличаше някакво математическо удоволствие от незабележимите еволюиращи вариации, докато усъвършенстваха химическия контрол на процеса на изтриване. В това, което правеха, имаше известна доза изкуство. Машината го забелязваше и високо го оценяваше по свой си начин.
Беше процес на редуциране, по-различен на вид от опитваните по-рано. Този път не искаха да го сплашат, а да премахнат и най-малката следа от всичко онова, което го правеше индивид, СЪЩЕСТВО. На дълги сеанси край операционната маса двамата теоретици бодяха съзнанието на момчето и промушваха микрожици през обръснатия му череп, после въвеждаха миниатюрни дози химикали и органични съединения, докато най-накрая стигнаха и до финала на всичко.
С развитието на съзнанието си машината бе придобила и памет. Никоя памет на друга машина не би могла да определи това — за разумното същество, което обслужваше тези изолирани отделения, тя беше просто склад, където се съхраняваха всичките й познания. Не, паметта беше нещо друго. Функционирането й беше непредвидимо. Тя изхвърляше данни напосоки — подчертаваше образи, определени данни и фрази по-силно от другите. И бе неразривно свързана с чувството за самосъзнание. Всъщност паметта БЕШЕ самосъзнание, защото едното не би могло да съществува без ексцентричното поведение на другото. И все пак нейната памет бе толкова повече от онова, което хората смятаха за памет заради пълната мощ на способността й да прави изводи и заради страховития енциклопедичен обхват на знанията й, които подаваха информация за тези ексцентрични изблици на думи и образи.
Един образ, важен според нея, се появи скоро след като те бяха приключили работата си и затиснали кладенеца на паметта в Ким. Стана, когато момчето се събуди в килията си след последната операция. Отначало той лежеше там с отворени очи; в ъгълчетата на полуотворената му уста блестеше влага. След това инстинктът сякаш взе връх — някаква частица от тялото си спомни езика на необходимите за това действия и той се опита да се надигне.
Точно към следващите няколко мига машината се връщаше отново и отново и пресяваше най-внимателно образите, запазени в паметта й.
Момчето беше вдигнало глава. Едната от ръцете се бе огънала и придвижила, сякаш за да подкрепи и изтласка тежестта му, но другата си стоеше под него, както си лежеше там; мускулите й „спяха“. Единственото му видимо око едва трепна, после зеницата се сви и клепачът се затвори. Дълго време след това в това око нямаше нищо освен пустота. Нищо. Като окото на труп, несвързано с видимия свят.
По-късно, когато по средата на процедурите момчето изведнъж спираше и се оглеждаше, отново същото нещо проблясваше в погледа му, последвано от миг на чиста, сляпа паника, която траеше цели минути, докато стихне напълно. И макар че през последвалите месеци доверието на момчето все повече нарастваше, това приличаше на строене на мост над нищото. От време на време момчето стъпваше на ръба и поглеждаше през него. Тогава идваше онзи поглед и машината си спомняше кога за първи път го е видяла. Това беше поглед на машина. На нещо безжизнено.
Започнаха рехабилитацията с прости упражнения — тренираха тялото по нови начини, нови маниери, избягваха, щом можеха, старите модели на поведение. Въпреки това имаше моменти, когато момчето откликваше по много по-древен начин. Тогава моторната активност на момчето блокираше в цикъл от безсмислени повторения — като повреден робот, — докато не го изведяха от него с инжекция лекарство.
За ума те разработиха прости, ала хитри игри, за да го накарат отново да учи. Отначало се съпротивляваше, а имаше и дни, когато, пълно отчаяние обхващаше екипа — мислеха, че са се провалили. Но после, почти изведнъж, по средата на един от сеансите, това се промени. Момчето започна отново да откликва. Същата нощ тримата се напиха в стаята за наблюдения.