— Но като се вземе предвид тази възможност, вероятно ли е да… — той прехапа устни за миг, после го каза — … да се ИЗПОЛЗВА момчето?
— Да го използвате ли? — облещи се Архитектът. — Какво точно искате да кажете?
— Да обуздаем таланта му. Да използваме уникалните му способности. Да го ИЗПОЛЗВАМЕ — сви рамене Бердичев. Не искаше да навлиза в подробности.
Архитектът, изглежда, разбра. Усмихна се мрачно и поклати глава.
— Невъзможно. Ако го ИЗПОЛЗВАТЕ сега, ще го унищожите — подчерта думата нарочно, многозначително.
— А кога ще можем?
— Не разбирате. Моите уважения, ШИ Бердичев, но това е само началото на процеса. Ние реконструираме къщата, но известно време в нея трябва да поживее някой, преди да открием недостатъците й и грешките си. Ще минат години, преди да разберем дали лечението е било успешно.
— Защо тогава ми се обадихте?
Бердичев се намръщи. Изведнъж почувства, че са го довели тук под фалшив предлог. Когато получи новината, веднага се бе сетил как би могъл да използва момчето. Бе планирал да го заведе със себе си обратно в Глината. И там щеше да го наточи като острие, да го превърне в съвършеното оръжие срещу Седмината. В средството, което да ги унищожи. В самото острие на знанието.
Архитектът му обясняваше нещо, но Бердичев почти не го слушаше. Прекъсна го:
— Покажете ми момчето. Искам да го видя. Архитектът кимна и го поведе. Телохранителите ги следваха на четири крачки зад тях.
— Преди няколко дена го преместихме. Сега живее в по-просторно и по-добре оборудвано помещение. Щом се настани както трябва, ще започнем следващия стадий на лечението.
Бердичев погледна психиатъра.
— Следващ стадий ли?
— Да. Необходима му е ресоциализация. Трябва да бъде научен на основните обществени умения. В момента той разполага с много малко защитни механизми. Уязвим е. Извънредно чувствителен. Нещо като парниково растение. Но той трябва да бъде закален, да позагрубее, иначе няма да оцелее на горните нива.
Бердичев забави крачка и спря.
— Искате да кажете, че цялата програма за социализация трябва да започне от самото начало?
Архитектът се поколеба.
— Не точно. Но… Е, нещо такова все пак. Разбирате ли, процесът е по-различен. Бавно разширяване на кръга му от познанства. И никаква възможност да контактува извън определения от нас кръг, докато не сме сигурни в способността му да се приспособява. Ще отнеме три години, а може би и повече.
— Три години?!
Архитектът сведе очи.
— Най-малко.
Бердичев се взря в човека, но почти не го виждаше. Мислеше колко ли щяха да се променят нещата след три години.
— И никакъв начин ли няма за ускоряване на този процес?
— Никакъв, който бихме могли да гарантираме.
Започна да пресмята. Струваше ли си да рискува момчето? Веднъж бе рискувал и — ако тези хора бяха прави — бе спечелил. Но трябваше ли да рискува и постигнатото от тях?
Поколеба се още миг, после сигнализира на Архитекта да тръгват. Сам щеше да види момчето, да го прецени и тогава щеше да реши.
Бердичев седна на стола в средата на стаята, а момчето застана пред него на не повече от две-три педи разстояние. Детето изглеждаше спокойно, отговаряше на въпросите му без колебание, без да погледне нито веднъж към Строителя, който бе седнал малко по-встрани. Гледаше Бердичев в очите без никакъв страх. Все едно, че не можеше да схване какво точно е страх.
Сега вече не приличаше толкова на баща си. Бердичев дълго оглежда момчето, търсейки онази прилика, която толкова ясно бе видял — така шокираща! — онзи първи път, но в момента той приличаше съвсем малко на Едмънд Уайът — и със сигурност не приличаше и на него като малък. Диетата на Глината отдавна бе изкривила генетичния потенциал и бе преобразувала тялото му по начин, аналогичен на начина, по който тук, на това място, оформяха ума му. Изглеждаше тих и послушен. Почти не помръдваше с глава, с ръце — никакъв признак на безпокойство. И все пак зад всичко това личеше — под повърхността, видима за очите — чувство на голямо напрежение. Същото важеше и за очите му. И те също бяха спокойни, замислени — и все пак в дъното им имаше мрак — дълбок, непроницаем. Все едно да се взираш в огледалото и да откриваш огромното пусто пространство зад познатите отражения.
Сега, когато се изправи лице в лице с момчето, виждаше какво бе имал предвид Архитектът. Детето бе напълно уязвимо. Бяха го реконструирали без защитни сили. Невинен като Адам, той стоеше там, лице в лице ако не със своя Създател, то тогава, в новата си форма — със своя Подстрекател. Разбира се, момчето не знаеше нищо за това. Нито пък разбираше важността на тази среща. Но докато се взираше в него, Бердичев взе решение. Щеше да ги остави на мира. Щеше да ги остави да дооформят момчето. А после, след три, може би след четири години щеше да се върне за него. Т.е. ако момчето беше все още живо след четири години.