— Разбирам…
Ли Юан забеляза как я гледа Бен и го жегна ревност. Сякаш той я виждаше съвсем ясно, напълно. Тези негови тъмни, напрегнати очи сякаш поглъщаха всичко само с един поглед.
КАКВО ВИЖДАШ? — почуди се той. — СЯКАШ ВИЖДАШ УЖАСНО МНОГО НЕЩА, БЕН ШЕПЪРД. НО ЩЕ МИ КАЖЕШ ЛИ? ЩЕ СЕ РАЗКРИЕШ ЛИ НЯКОГА ДОТОЛКОВА?
— Бен живее отвън — каза той след миг. — В Имението. То е в една долина на Западния остров.
— Сигурно е прекрасно — тя сведе очи. — Също като в Тонджиян.
— О, да — очите на Бен бяха неподвижно приковани върху нея. — Това е друг свят. Но малък. Много малък. За един следобед можеш да го разгледаш целия.
След това отново се обърна усмихнат към Ли Юан:
— Исках да ти дам нещо, Ли Юан. Някакъв подарък. Но не знаех точно какъв.
Това бе неочаквано. Ли Юан се поколеба — не знаеше какво да каже, — но Фей Йен го изпревари:
— Защо не нарисуваш негов портрет за мене?
Усмивката на Бен разцъфна сякаш в отговор на нейната красота, после бавно се разсея.
— Защо не?
Минаха в антрето и изпратиха прислужници да донесат хартия, четки и мастила, но когато ги донесоха, Бен махна да отнесат четките и мастилата, извади от джоба си молив, седна на масата и разстла лист пред себе си.
— Къде да седна? — попита Ли Юан; от опит знаеше колко капризни са художниците. Светлина, фон — всичко трябваше да се нагласи. — Тук, до прозореца? Или ей там, до онзи КАН?
Бен го погледна.
— Няма нужда. Вече си ето тук — той потупа по челото си, след това отново се наведе. Ръката му се движеше по листа бързо, решително.
Фей Йен се засмя, погледна го, хвана го за ръката и го дръпна встрани.
— Ще се върнем — каза тя. — Като свършиш.
Но Ли Юан се поколеба.
— Не — възпротиви се той тихичко, сякаш за да не я обиди. — Искам да гледам. Интересно ми е…
Бен отново вдигна очи и му кимна да се доближи. Отново беше странно, неочаквано — кой освен Танг можеше да си позволи да вика по този начин принц? И все пак отново изглеждаше съвсем естествено.
— Застани ето тук — каза той. — За да не ми правиш сянка. Да. Точно там.
Той гледаше. Видя как фигурите се появяват върху белия лист като призраци от нищото. Той бавно се изпълваше. Дърво, ято птици, луна. А после, отляво — фигура, яхнала кон. Стрелец с лък. Щом лицето започна да се оформя, дъхът му секна. Това беше самият той. Мъничък огледален образ.
— Защо ме нарисува такъв? — попита той, след като Бен бе приключил. — Какво значи това?
Бен вдигна очи. Фей Йен бе вперила поглед в листа с леко отворени от учудване устни.
— Да — повтори тя като ехо. — Какво значи?
— Дървото — каза Бен — е легендарното дърво ФУ-САН, кухата черница — мястото, където живеят царете и се крие слънцето. На дървото са кацнали десет птици. Те представляват десетте слънца от легендата, с които се е бил господарят Шен И, великият стрелец. Спомняш ли си я? Човечеството било в опасност заради силната горещина на десетте слънца. Но господарят И застрелял деветте и оставил само онова, което грее и до днес.
Ли Юан се засмя — изненадан, че не е прозрял намека.
— Ами аз… Аз съм господарят И, така ли?
Той се втренчи в рисунката очарован, смаян от простата сила на композицията. Сякаш усещаше коня под себе си; коленете му сякаш потънаха в конските хълбоци, а той се наведе напред и пусна стрелата; щом тя се издигна, прониза птицата в гърдите — силует на фона на огромния бял кръг на луната. Да, нямаше съмнение. Това беше шедьовър. И той бе гледал как се ражда един шедьовър.
Погледна Бен и склони глава в знак на признание за неговото майсторство. Но възхищението му беше леко помрачено. При цялото й великолепие в картината имаше нещо тревожно, почти плашещо.
— Защо? — попита той; сега бе вперил открито поглед в Бен, намръщен — не обръщаше внимание на хората, насъбрали се междувременно около тях.
Бен се подписа в ъгъла и остави молива.
— Сънувах те такъв.
— Сънувал си…?! — Ли Юан се засмя нервно. И преди го беше казал. — Много сънуваш, Бен Шепърд.
— Не повече от всеки друг…
— Но това… Защо си го сънувал?
Бен се засмя.
— Откъде да знам? Когато човек сънува, не командва сънищата си, нали?
— Може и така да е… — но все пак той продължи да мисли. Защо? Знаеше как продължава легендата — жената на господаря И, Чан-Е, богинята на луната, откраднала билката на безсмъртието и забегнала на Луната. Заради греховете си там се превърнала в крастава жаба — тъмната сянка върху белотата на пълната луна. Ами господарят И? Герой ли беше той, или чудовище? Легендите бяха неясни, противоречиви, защото, макар и да изпълнил всички велики задачи, поръчани му от Пан Ку, Създателя на всичко все пак беше узурпатор, откраднал съпругите на мнозина мъже.