Бяха откраднали осеммесечното бебе на един заместник-министър и му го бяха изпратили в буркан, сварено като туршия — очите му плуваха като набъбнали яйца сред суровата розовина на лицето му. На друг човек — богат ХУН МАО, отказал да сътрудничи на бунтовниците — бяха откраднали сина и му го бяха продали после без очи. Това дотук си беше достатъчно лошо, но онези, които го бяха отвлекли, бяха зашили насекоми в кухините, под клепачите. Десетгодишното момче беше полудяло, когато го бяха върнали — по-добре да беше умряло.
Ами престъпниците? Толонен потръпна. Изобретателността на тяхната жестокост никога не преставаше да го смайва, да му прилошава от нея. Не бяха по-добри от онези полухора в Глината. Изобщо не чувстваше угризения да проследява и убива подобни люде.
— Маршал Толонен?
Извърна се леко. Единият от прислужниците на Танга бе застанал пред него със сведена глава.
— Да?
— Простете, ваше превъзходителство, дъщеря ви е тук. На портала е.
Толонен се обърна да се извини, след това последва прислужника в огромния двор.
Джелка го чакаше до декоративното езерце. Стоеше в сянката на древна върба, хвърляше камъчета във водата и гледаше как се разбягват вълничките. Толонен спря и погледна дъщеря си — щом я видя, грейна целият. Тя стоеше гърбом към него; водопадът на косата й — същинско бяло злато — падаше по синьото кадифе на дългата й пелерина. Двамата й телохранители стояха наблизо и се оглеждаха, но щом Толонен се приближи, те бързо застанаха мирно.
При звука Джелка се обърна и щом го видя, пусна камъчетата и изтича към него; широка усмивка грееше на лицето й. Толонен я притисна към себе си, вдигна я във въздуха и затвори очи, за да усети допира на ръцете й по гърба си, мекотата на целувките й по шията си. Цяла седмица не се бяха виждали.
Целуна я по челото, после я остави на земята и тихо се засмя.
— Какво има? — усмихна му се тя.
— Просто… Ами, ти толкова бързо растеш. Скоро няма да мога да правя така, нали?
— Не… — лицето й помръкна за миг, след това отново светна. — Донесох подарък за Ли Юан и годеницата му. У Ерики е… — тя се обърна и един от двамата млади телохранители се приближи. Извади от вътрешния си джоб малък пакет и й го подаде. Тя му се усмихна благодарно, после се обърна към баща си и му показа подаръка. Побираше се в дланта й, беше опакован в яркосиня копринена хартия — цветът на късмета и сватбите.
— Какво е? — попита той и я остави да го хване за ръката. Тръгнаха обратно към двореца.
— Ще трябва да изчакаш — подразни го тя. — Сама го избрах.
Той се засмя.
— А кой ги е платил, мога ли да запитам?
— Ти, естествено — тя стисна ръката му. — Но не е там работата. Искам да е изненада, а тебе изобщо не те бива да пазиш тайна.
— Аз?! — той направи страшно гневна гримаса, после избухна в буен смях. — Ох, само не го казвай на Танга, миличко, че иначе татко ти ще остане без работа!
Тя му се усмихна лъчезарно и го удари лекичко.
— Знаеш за какво говоря. Не за големите, а за малките тайни…
Бяха стигнали до главния вход на залата. Докато прислужникът окачваше пелерината на Джелка, Толонен заразглежда малкото пакетче. Подуши го, след това го сложи до ухото си и го разклати.
— Трака…
Тя се обърна и му го взе; после му напомни:
— Недей! Много са крехки.
— ТЕ са крехки? — той я погледна с любопитство, но тя само се засмя и поклати глава.
— Само почакай. Само още мъничко…
Гласът й заглъхна — нещо зад гърба му бе приковало погледа й.
— Какво има? — попита я той направо. Изведнъж замръзна на място — бе забелязал колко е напрегнат погледът й, сякаш зад гърба му дебнеше някаква смъртна опасност.
— Просто се сетих за нещо, което каза последния път, когато генерал Ноченци беше на вечеря у нас. За многото начини да се убиват хора.
Искаше да се обърне, да се противопостави на онова, каквото и да беше то, но погледът й сякаш го приковаваше на място.
— И? — попита той. Косите му настръхнаха.
— И Ноченци каза, че най-простите начини винаги са най-ефикасни.
— И?
— Ами зад гърба ти има една маса. А на масата има нещо, което изглежда просто като поредния подарък. Но се чудя какво търси този подарък на тази маса, очевидно пренебрегнат от всички. И защо е увит в тази бяла коприна?
Толонен се обърна; дъхът му секна.
— Богове…
Пакетът беше огромен — също като големия печат, който Тангът беше вдигнал преди това, — но увит в белия цвят на смъртта.
— Стража! — кресна той и хвърли поглед към коридора. Там имаше още трима стражи. Извика им:
— Тук! Веднага! И тримата!
Гледаше ги, докато изнасяха пакета, оформили с телата си стена около него. След това с разтуптяно сърце се обърна към Джелка, коленичи и я привлече към себе си.