Мариана Тинчева-Еклесия
Среща край параклиса
По високото на шосето, дето се спускаше към Дубровник заедно с нивите и лозята, вървеше мъж — сам, без да бърза, без да се озърта или да вдига глава към небето, объркано от изстрелите на армията.
Стегнат във военни дрехи и каска, той едва ли прехвърляше петдесетте, но личеше да е уморен до самозабрава. Безумството да се спуска по пътя на фронта, където от месеци не се осмеляваше да върви човек, надделяваше над заплахата от снарядите. В миг на затишие чу се глас — едничък глас сред мъката на земята, останала тази есен с несбъднати плодове. Мъжът пееше. Трябва наистина да беше изгубил разсъдък или всичко наоколо вече не го интересуваше. Изстрелите на свои и чужди команди не го засягаха и последното му желания бе песента.
Като стигна зидовете на малък параклис досами шосето, военният спря. С екота на ботушите спря и песента му. Очите му се замъглиха и не повярва, че гледа жена, изправена до стобора.
— Какво правиш тук?
Преди да види колко слабо е тялото под черното наметало, чу:
— Ти си от плъховете.
— Войник съм, не съм плъх — отупа шинела си. — Защо не си избягала в скривалищата, тук е опасно…
— Не е твоя работа! — гласът и тялото й трепереха.
Със здрача се спусна студ.
— От мене ли те е страх? — отиде по-близо до нея, за да види, че е млада, но състарена набързо. Очите й, дълбоки и честни, бяха мътни от глад. Скулите, хлътнали към зъбите, очертаваха остро, сурово лице, ала все още хубаво. Войникът вдигна ръка към лакътя й, но жената блъсна ръката му.
— Не ме пипай! Чакам да ме убиеш.
— Много си зла. Какво лошо съм ти направил? — пак опита да я докосне, но тя отново удари — Ти уби детето ми и мъжа ми, разруши къщата, срути параклиса… чаках те да убиеш и мен.
Гласът й, пресъхнал като пръстта, нямаше повече сили за гняв и мъка. Ръката й посочи две купчини пръст до зида на малката църква.
— Не съм убил никого. Идвам от фронта, ала не съм убивал никого.
Той вдигна дланите си към залеза, само така можеше да докаже, че няма нож, пистолет, граната, камък…
— Ами това? Погледът и се отмести от гърдите му към раменете, където бяха пагоните.
— Аз давам заповеди, войниците стрелят…
— Скъпото ми момче, и то е невинно! Ако имах повече сили, щях да те удуша, но сега искам ти да ме убиеш. Тук, до параклиса, където преди седемнадесет дни уби мъжа ми и моя син…
Гласът й се олюля с тялото, но все още стоеше изправена, вкаменена сякаш от много дни и за много дни. Безплътна мумия, която няма нито сърце, нито живот.
— Не е вярно — войникът вдигна глава и видя, че покривът на параклиса наистина е открит, вратата е хлътнала… Един разпънат Иисус стърчеше над иконостаса и подпираше с продупчените си длани небето над злочестия град… Отмести погледа си встрани, но там пък беше къщата срутена наполовина, с грамада покъщнина, която преди време е била обиталище за обич на живите. Само една стая в посока на залеза беше останала непокътната. Военният посочи натам и поиска да прегърне едничката, останала жива наоколо.
— Ела да влезем вътре. Аз ще напаля огъня ти ще омесиш хляб. Не съм ял хляб от ръка на жена вече месеци. Добре е че те срещнах…
— Убий ме! Мразя те, чудовище! — жената изпрати юмруци в лицето му.
— Тук ще изстинеш и ще умреш от глад, ела! — грабна я през раменете и нито чуваше думите й, нито усещаше ударите.
През голямата дупка, отворена на стената заедно със сгромолясването на другата половина от къщата, идваше светлина от залеза и огряваше разпиляни в неразбория вещи. Подът, покрит с пепел, лепеж, забрава, отдавна не беше метен… От тавана, готов да се срути над голямо легло, висеше шнурът на лампа, досущ като мъртъв прилеп с едно залепено крило в пещера. Върху масата все още стърчаха разбити стъкла; в чинии, непокътнати от далечен обед вече пируваха червеи…
— Защо не си пооправила? — войнът облиза устните си от смут, надигна каската и без да я сваля, разкопча шинела. — докато е светло трябва да запуша дупката на стената…
Знаеше, че жената, изправена до прозореца, няма да му отвърне, затова продължи сам:
— Ще измъкна греда да подпра с нея тавана… Дяволска работа. Ако знаех, че ще оправям къщата ти, щях да тръгва по-рано. Ела при мен.
Забила поглед в необраното грозде на лозето, младата стоеше както я беше намерил до зидовете и я беше пренесъл в стаята. Отиде до нея, опита да повлече тялото й насила, ала се дръпна — слаба и мъничка, тя тежеше сякаш изсечена от недостъпна скала. Войникът пак огледа наоколо и въздъхна.
— Щом не искаш, насила не може — погледът му спря върху расо и детски дрехи. — Мъжът ти сигурно е бил свещеник, а синът ти е още малък… Бил е малък, лека му пръст! — направи кръст пред гърдите си, после се наведе, вдигна расото, навъртя го няколко пъти около лакътя, премести стол до стената; поиска да затули отвора с черната дреха, но жената скочи изведнъж, дръпна стола с все сила и видя разтворената плащеница как покрива пагоните на военния.