— По-добре се покажете — извика пазачът. Светлината от фенера премина по складираните чували с ориз за Шанхай и електрически триони за Бирма. После лъчът внезапно се спря.
— Проклет да съм — избухна пазачът. После се изсмя. Един огромен плъх с червени очи бе замръзнал в лъча на фенера. Той държеше нещо в зъбите си. Приличаше на необикновено голяма хлебарка.
— Добър апетит — каза пазачът. Той прибра револвера в кобура и продължи обиколката си.
Едно голямо черно животно бе хванало Кедак и той усети как здравите зъби се сключиха върху гърба му. Опита да се пребори, но заслепен от внезапния блясък на светлината, изпусна момента и се оказа в неблагоприятно положение.
Жълтият лъч угасна. Черният звяр захапа по-здраво бронирания гръб на Кедак. Но Кедак събра всичките си сили и като разгърна дългата си скорпионова опашка, нападна бързо.
Не улучи, но черният звяр веднага го пусна. Те започнаха да се дебнат, а Кедак приготви опашката си за втори удар. Животното не искаше да изостави лесно плячката си.
Кедак зачака шанса си. Изпълни го удоволствие. Това отблъскващо животно може би щеше да бъде първото на тази планета, което ще опита придобивките от мисията „Кедак“. С това неприятно същество би могло да бъде положено началото…
Звярът скочи и белите му зъби изтракаха застрашително. Кедак се отстрани от пътя му, а острата му опашка профуча и се закрепи за гърба на звяра. Кедак се задържа упорито на мястото, докато животното цвърчеше и се мяташе. След това Кедак се закрепи здраво на крака и се съсредоточи върху най-важната си задача — да придвижи белия кристал по цялата дължина на опашката си, докато го вмъкне под кожата на звяра.
Но това най-важно умение на Кедак още не беше се събудило напълно. Кедак не успя да се справи и затова освободи жилото и като се прицели внимателно, го заби между черните очи на звяра. Ударът, както и знаеше Кедак, бе смъртоносен.
Кедак пое храна от тялото на убития си враг със съжаление, тъй като по принцип не бе хищник, а тревопасен. Когато свърши, Кедак разбра, че сега му е абсолютно необходим един дълъг период на почивка. Чак след това силата на Кедак щеше да се възстанови напълно.
Той запълзя по купищата стоки в склада, търсейки място, където да се скрие. Внимателно изследва няколко чувала. Най-после достигна до куп сандъци. Един от сандъците имаше достатъчно голяма пукнатина, в която можеше да се вмъкне.
Кедак пропълзя вътре и се промъкна по омаслената повърхност на машината до другия край. Там той изпадна в безпомощното и без сънища състояние на почивка на „Кедак“, предавайки се доверчиво на съдбата, която щеше да му донесе бъдещето.
ВТОРА ЧАСТ
1.
Голямата, остроноса шхуна се насочваше направо към заобиколения с рифове остров, движейки се напред със скоростта на бърз влак.
Платната бяха издути от мощния порив на северозападния вятър, а под борда бумтяха дизеловите двигатели. Капитанът и помощникът му бяха застанали на мостика и наблюдаваха приближаването на рифа.
— Виждаш ли нещо? — попита капитанът. Той беше строен, оплешивяващ мъж със смръщено лице. Бе плувал с шхуната си сред непознатите скали и рифове на югозападния Пасифик цели двадесет и пет години. Мръщеше се, защото старият му кораб не можеше да бъде застрахован. Но товарът беше застрахован. Част от него идеше чак от Огденсвил — онзи товаро-разтоварен пункт в пустинята, където кацаха космическите кораби.
— Нищо — отвърна помощникът. Той наблюдаваше неравната бяла стена от корали, търсейки проблясъка на синева, която щеше да очертае пътя към вътрешната лагуна. Това им беше първото пътуване до Соломоновите острови. Помощникът, преди да стане пътешественик, бе телевизионен техник в Сидни. Той се чудеше дали капитанът не е полудял и решил да извърши показно самоубийство, блъскайки се в рифа.
— Още нищо! — извика той. — Плитчини отпред!
— Аз ще поема управлението — каза капитанът на рулевия. Той хвана кормилото и се загледа в непрекъснатата верига на рифа.
— Нищо — каза помощникът. — Капитане, по-добре да намалим.
— Не бива, ако имаме намерение да минем през протока — отвърна капитанът. Започваше да се тревожи. Но бе обещал да достави товара на групата американци, търсачи на съкровища, които се намираха на този остров. А капитанът бе човек, който държеше на думата си. Беше натоварил в Рабул и по пътя бе спирал на обичайните места в Нова Джорджия и Малайта. Когато приключеше тук, щеше да се насочи за хилядата мили дълго плаване към Нова Каледония.