— Ето го! — извика помощникът.
Тясна синя ивица се появи в кораловата стена. Бяха на по-малко от тридесет метра разстояние и старата шхуна се приближаваше със скорост от осем възела.
Когато корабът влезе в протока, капитанът завъртя рязко кормилото. Шхуната се завъртя върху кила. От двете й страни проблясваха коралите. Бяха толкова близо, че можеха да бъдат докоснати. Чу се скърцане на метал и едно от горните платна на главната мачта се откъсна. След миг бяха в протока, борейки се с шестте възела скорост на течението.
Помощникът включи дизела на пълна мощност, после се хвърли да помага на капитана при кормилото. С помощта на платната и двигателите си шхуната прелетя през протока, като докосваше стените с бордовете си, след което влезе в тихите води на лагуната.
Капитанът изтри потта от челото си с голяма синя кърпа.
— Доста уютно местенце — каза той.
— Уютно ли! — избухна помощникът. Той се извърна сърдито настрани, а капитанът се усмихна леко.
Плъзнаха се покрай малък кеч, който се клатушкаше закотвен. Моряците свалиха платната и шхуната се насочи към разнебитения кей, който се издаваше напред от брега. Завързаха въжетата за палмите на брега. Откъм гъсталака на джунглата на брега се показа бял мъж, който подтичваше в обедната горещина.
Той беше много висок и слаб, с възлести колена и лакти. Яростното меланезийско слънце го бе изгорило, но той не бе загорял и носа и бузите му се белееха. Очилата му с рогови рамки се бяха счупили и бяха залепени с парче лейкопласт. Изглеждаше нетърпелив, млад и странно наивен.
„Изобщо не прилича на търсач на съкровища“ — помисли си помощник-капитанът.
— Радвам се да ви видя — извика към тях мъжът. — Още малко и щяхме да се откажем да ви чакаме. Мислехме, че сте потънали.
— Няма начин — отвърна капитанът. — Господин Соренсън, да ви представя новия си помощник, господин Уилис.
— Приятно ми е, професоре — каза помощникът.
— Не съм професор — отвърна Соренсън, — но се радвам да се запознаем.
— Къде са останалите? — попита капитанът.
— В джунглата — отговори Соренсън. — Всички, с изключение на Дрейк. Той ще дойде скоро. Ще останете малко, нали?
— Само докато разтоварим — отвърна капитанът. — Трябва да хванем отлива, за да се измъкнем оттук. Как върви търсенето на съкровищата?
— Доста копахме — каза Соренсън. — Но още не губим надежда.
— Обаче още не сте намерили дублоните? — попита капитанът. — Нито пък някой реал?
— Нито един, проклети да са — омърлушено отвърна Соренсън. — Донесе ли вестници, капитане?
— Да. В кабината са. Чухте ли за втората космическа експедиция до Марс?
— Слушахме на къси вълни — отвърна Соренсън. — Не са донесли кой знае какво, а?
— Всъщност нищо. И все пак. Помислете си само, два кораба до Марс. Имат намерение да изпратят и един до Венера.
Тримата мъже се огледаха и се засмяха.
— Е, май космическата ера е още далеч от югозападната част на Тихия океан — каза капитанът. — А пък оттук със сигурност е на светлинни години. Хайде. Да започваме да разтоварваме.
Островчето се казваше Вуану и се намираше на юг от Соломоновите острови, почти в територията на архипелага Луайоте. Беше красиво оформен вулканичен остров, дълъг почти двадесет мили и няколко мили широк. Някога тук е имало поне половин дузина села, населени с туземци. Но след началото на отвличанията от страна на търговците на роби през 1850 година, населението започнало да намалява. После епидемията от едра шарка убила почти всички останали, а малкото, които оживели, емигрирали в Нова Джорджия. По време на Втората световна война тук бил поставен наблюдателен пост, но в тази посока не са идвали кораби. Японското нашествие се разпростряло над Нова Гвинея и Соломоновите острови чак до Микронезия, но в края на войната Вуану си оставал все така пуст. Той не станал резерват за птици като остров Кантон, нито пък пощенска станция като Коледните острови или място за презареждане като Кокосовите рифове. Никой никога не пожела даже да взриви някоя от „азбучните“ си бомби тук. Вуану беше безполезно, влажно, покрито с джунгли парче земя, свободно за настаняване на всеки, който поиска.
Уилиям Соренсън, генерален директор на верига магазини за продажба на алкохол в Калифорния, бе решил, че го иска.
Хобито на Соренсън бе търсенето на съкровища. Той бе търсил съкровището на Лафит в Луизиана и Тексас и изгубените холандски мини в Аризона. Не бе намерил нищо. Бе имал по-голям късмет при претърсването на пълното с останки от минали времена крайбрежие на Залива и в експедицията си в Дагър Кей на Карибите, където бе намерил две шепи испански монети в прокъсан платнен чувал. Монетите струваха около три хиляди долара. Самата експедиция бе струвала много повече, но Соренсън се бе почувствал напълно доволен.