Много дълги години той се бе интересувал от съкровището, изгубено с испанския галеон „Санта Тереза“. Съвременните изчисления оценяваха, че тежко натовареният с пари кораб е тръгнал от Манила през 1689 година. Попаднал в буря, тромавият кораб бил отнесен на юг и там претърпял корабокрушение. Осемнадесет души от екипажа успели да се спасят и да достигнат бряг, натоварени със съкровищата. Те ги заровили и тръгнали с платноходка за Филипините. Когато лодката стигнала Манила, двама от тях били още живи.
Островът със съкровището бил определен ориентировъчно като един от Соломоновите. Но кой?
Никой не знаеше. Търсачите на съкровища бяха търсили на Буганвил и Бука. Имаше слухове за наличието на съкровище в Малайта, а една експедиция бе стигнала дори до Онтонг Ява. Но никой не бе открил съкровището.
Соренсън, който бе изучавал внимателно този въпрос, реши, че „Санта Тереза“ е минала покрай всички Соломонови острови чак до архипелага Луайоте. Корабът трябва да е бил здрав чак докато се е разбил в рифа на Вуану.
Желанието му да търси съкровището можеше да остане само мечта, ако не бе срещнал Дан Дрейк. Дрейк също бе любител на търсенето на съкровища. Но по-важното бе, че той притежаваше един петфутов кеч.
И докато двамата си пиеха вечер питиетата, се роди експедицията до Вуану.
Наеха още няколко души. Кечът на Дрейк бе поправен, така че да може да издържи пътуването, събраха и спестиха пари, изучиха още няколко места в югозападната част на Тихия океан, където би могло да има скрити съкровища. Накрая уточниха времето за отпуски и експедицията потегли.
Вече работеха три месеца на Вуану. Въпреки неизбежните конфликти между членовете на експедицията, духът им продължаваше да бъде висок. Тази шхуна, която им носеше провизии от Сидни и Рабул, бе последният контакт с цивилизацията, който щяха да имат през следващите шест месеца.
Докато Соренсън наблюдаваше с притеснение, екипажът на шхуната разтоварваше. Никак не му се искаше някоя част от оборудването, докарано от повече от шест хиляди мили, да бъде счупена точно сега. Защото нямаше с какво да бъде заменена и ако липсваше нещо, щеше да се наложи да минат без него. Той въздъхна успокоен чак когато и последният сандък, съдържащ детектор за метали, бе прехвърлен през борда и поставен на брега на достатъчна височина, че да не го засегне водата на прилива.
Този сандък обаче му се видя малко странен. Беше го огледал отвсякъде и бе открил в единия му край дупка с размерите на малка монета. Значи не е бил добре херметизиран.
Дан Дрейк, съдружникът му за експедицията, се приближи до него.
— Какво има? — попита Дрейк.
— Дупка в сандъка — каза Соренсън. — Може вътре да е проникнала солена вода. Ако този детектор не работи, ще бъде лошо.
Дрейк кимна.
— По-добре да го отворим и да видим. — Той бе нисък, силно загорял мъж с широки гърди и ниско подстригана черна коса и мустаци. Беше нахлупил почти над очите си една стара рибарска шапка и лицето му бе като на булдог. Той измъкна от колана си една голяма отвертка и я завря под капака.
— Чакай — каза Соренсън. — Нека първо го занесем в лагера. По-лесно се носи сандък, отколкото нещо, което е обилно гресирано.
— Прав си — отвърна Дрейк. — Хвани онзи край.
Лагерът бе построен на една поляна, на около сто метра от брега, на мястото на изоставено туземно селище. Бяха успели да възстановят няколко колиби, а имаше и стара сушилня за копра с покрив от галванизирана ламарина, където държаха запасите си. Тук можеха да се наслаждават на подухващия откъм морето вятър. Зад поляната, сивозелената джунгла се извисяваше като стена.
Соренсън и Дрейк поставиха сандъка на земята. Капитанът, който ги бе придружил, за да донесе вестниците, погледна към колибите и поклати глава.
— Искаш ли нещо за пиене, капитане? — попита Соренсън. — Боя се, че не можем да ти предложим лед.
— Няма да откажа — каза капитанът. Той се чудеше какво ли е накарало тези мъже да дойдат на това забравено от Бога място, за да търсят въображаемите испански съкровища.
Соренсън влезе в една от колибите и се върна с бутилка уиски и малка чаша. Дрейк бе извадил отвертката си и усилено разковаваше стените на сандъка.
— Как изглежда? — попита го Соренсън.
— Нищо му няма — отвърна Дрейк и нежно вдигна детектора за метали. — Добре е гресиран. Като че ли не е повреден…