Той отскочи назад. Капитанът се бе приближил и натисна с тока на обувката си в пясъка.
— Какво стана? — попита Соренсън.
— Приличаше на скорпион — каза капитанът. — Това проклето нещо се измъкна от този сандък. Може да ви е ухапало.
Соренсън сви рамене. Бе свикнал с наличието на безкрайно много насекоми през тези три месеца на Вуану. Едно повече или по-малко, за него нямаше никакво значение.
— Още чашка? — попита той.
— Съжалявам, не — отвърна капитанът. — Трябва да тръгвам. Вие всички ли сте здрави?
— Всички — усмихна му се Соренсън. — Само ни тресе златна треска.
— Никога няма да намерите злато на това място — каза капитанът. — Ще дойда да ви видя пак след шест месеца. Късмет.
След като се ръкува с всички, капитанът се спусна към брега и се качи на кораба си. С първите червеникави лъчи на залеза шхуната вече бе на път. Соренсън и Дрейк гледаха как тя се промъква през протока. Няколко минути мачтите се виждаха над рифа, а после изчезнаха зад хоризонта.
— Това е — каза Дрейк. — Ние, откачените търсачи на съкровища от Америка, останахме отново сами.
— Мислиш ли, че не е забелязал нищо? — попита Соренсън.
— Определено не. Според него ние сме просто едни глупаци.
Те се ухилиха и погледнаха към лагера си. Под навеса имаше почти петдесет хиляди долара в злато и сребро, които бяха изкопали от джунглата и бяха закопали на новото място. Те бяха открили една част от съкровищата на „Санта Тереза“ още през първия месец от пребиваването си на острова. По всяка вероятност щяха да открият и още. Но тъй като нямаха законни права върху земите, не искаха да се разчуе за находката на тяхната експедиция. Защото щом се разбереше, всеки скитник-златотърсач от Пърт да Папеете щеше да тръгне към Вуану.
— Момчетата скоро ще се върнат — каза Дрейк. — Хайде да сготвим нещо.
— Хайде — съгласи се Соренсън. Той направи няколко крачки и спря. — Интересно.
— Кое?
— Този скорпион, който капитанът размаза. Няма го.
— Може да не го е улучил — каза Дрейк. — Или животното просто се е заровило в пясъка. Какво значение има?
— Май никакво — отвърна Соренсън.
2.
Едуард Икинс вървеше из джунглата с лопата на рамо, като смучеше с удоволствие един бонбон. Беше първият от седмици и той се радваше на сладостта му. Вчера шхуната бе докарала не само машинарии и резервни части, но също бонбони, цигари и храна. Тази сутрин бе закусил с бъркани яйца и истински бекон. Експедицията ставаше почти цивилизована.
Нещо изшумоля в близките храсти. Той продължи, без да обръща внимание.
Беше слаб мъж с пясъчноруса коса, мил и леко прегърбен, с бледосини очи и незапомнящо се лице. Чувстваше се късметлия, че са го взели в експедицията. Бензиностанцията, която притежаваше, не му бе дала възможност да се сравнява с другите и той не бе платил пълния дял от парите за екпедицията. И още се чувстваше виновен. Но все пак го бяха взели, защото беше известен и неуморим търсач на съкровища и добре познаваше живота в джунглите. Освен това той бе добър радиооператор и механик. Бе поддържал предавателя на кеча в работно състояние въпреки солената вода и плесента.
Сега, разбира се, той можеше да плати напълно своя дял. Но сега, когато всички вече бяха всъщност богати, това нямаше значение. Искаше му се да намери някакъв начин да…
В храстите отново прошумоля нещо.
Икинс спря и зачака. Храстите потрепераха. И изпод тях се измъкна една мишка.
Икинс бе учуден. На този остров мишките, както и повечето диви животни, се ужасяваха от хората. Въпреки че се хранеха с остатъците от храните в лагера, които плъховете не бяха изяли още, те внимателно избягваха всякакъв контакт с хората.
— Ти по-добре си иди у дома — каза Икинс на мишката.
Тя го гледаше. Той също. Беше красиво мъничко мишле, не по-дълго от десетина сантиметра и светлокафеникаво на цвят. То като че ли не се страхуваше.
— Е, хайде, мишленце — каза Икинс. — Аз си имам работа. — Той премести лопатата на другото си рамо и се обърна да върви. Докато се извръщаше, с крайчеца на окото си зърна кафеникавия проблясък. Инстинктивно се наведе. Мишката прехвърча покрай него, обърна се и се приготви отново за скок.
— Мишленце, да не си полудяло? — каза Икинс.
Мишката оголи дребните си зъби и скочи. Икинс я удари и я отхвърли встрани.
— Хайде, махай се — изръмжа той. Започваше да се чуди дали този гризач е наред с акъла. Да не би пък да е бесен?
Мишката се приготви за нов скок. Икинс вдигна лопатата и зачака. Когато мишката скочи, той я пресрещна с внимателно насочен удар. После пак така внимателно и със съжаление я уби.