— Съмнявам се — отговори Дрейк. — Защото ако е местно, защо ще остави на мира нас и животните през първите три месеца?
— Така е — намеси се Соренсън. — Всичките ни неприятности започнаха веднага след пристигането на шхуната. Трябва тя да го е донесла отнякъде… Хей!
— Какво? — попита Дрейк.
— Спомняте ли си онзи скорпион, който капитанът се опита да смаже? Той се измъкна от сандъка с детектора. Мислите ли, че може да е същото насекомо?
Дрейк вдигна рамене.
— Би могло. Но ми се струва, че сега проблемът не е да разберем откъде е дошло. Трябва да решим какво да правим с него.
— Ако то може да контролира животни — заговори Байрнс, — нищо чудно да може да го прави и с хора.
Всички замълчаха. Бяха се събрали в кръг до навеса и докато говореха наблюдаваха джунглата и следяха за животни или насекоми, излизащи оттам.
— По-добре да повикаме помощ по радиото — каза Соренсън.
— Ако го направим, някой ще вземе да разбере за съкровищата на „Санта Тереза“ — каза Рестих. — За нула време ще ни ги измъкнат.
— Може — съгласи се с него Соренсън. — Но ние поне си изкарахме достатъчно, че да си покрием разходите. Даже ще ни остане и малко печалба.
— А ако не извикаме помощ, може да стане така, че да не бъдем в състояние да вземем каквото и да било оттук — подкрепи го Дрейк.
— Проблемът не е чак толкова нерешим — намеси се Байрнс. — Имаме оръжие. Можем да се погрижим за животните.
— Говориш така, защото още не си виждал насекомото — каза Дрейк.
— Ще го смачкаме.
— Няма да е лесно — възрази Дрейк. — То е дяволски бързо. Пък и как ще размажеш нещо, което се вмъква в колибата ти някоя нощ докато спиш? Дори и да сложим охрана, може и да не го видим в тъмнината.
Байрнс се потресе, без да иска.
— Да. Мисля, че си прав. Може би е по-добре да повикаме помощ по радиото.
Икинс стана.
— Добре, господа — каза той. — Предполагам, че аз трябва да се заема с тази работа. Надявам се само акумулаторите на кеча да са заредени.
— Опасно е да ходиш там — каза Дрейк. — По-добре да хвърляме жребий.
Икинс се засмя.
— Така ли? Че колко от вас могат да работят с предавателя?
— Аз мога — каза Дрейк.
— Недей да се обиждаш, но мисля, че ти никога не си се справял с радиостанцията си — каза Икинс. — Ти даже не знаеш Морзовата азбука, за да предаваш с ключа. Пък и ако радиостанцията се развали… Ще можеш ли да я поправиш?
— Не — призна Дрейк. — Но работата е наистина много рискована. Трябва да отидем всички.
Икинс поклати глава.
— Най-сигурно ще бъде да ме прикривате откъм брега. Това насекомо още може да не се е досетило за кеча.
Икинс пъхна в джоба си комплект инструменти и преметна на рамо една от подвижните радиостанции от лагера. Подаде другата на Соренсън. После затича по брега покрай кея и бутна във водата малката лодка. Мъжете от експедицията се пръснаха по брега с готови за стрелба пушки. Икинс скочи в лодката и загреба по спокойната лагуна.
Видяха го как привързва лодката към кеча и спира за момент да се огледа. После се качи на борда. Бързо влезе в кабината.
— Всичко наред ли е? — попита Соренсън.
— Засега — отговори Икинс. По радиото гласът му се чуваше остър и напрегнат. — Сега съм при радиостанцията. Включвам я. Трябва да загрее няколко минути.
Дрейк побутна Соренсън.
— Гледай нататък.
Върху рифа, почти скрито зад кеча, нещо мърдаше. С бинокъла си, Соренсън забеляза големи сиви плъхове, които скачаха във водата. Те започнаха да плуват към кеча.
— Стреляйте! — извика Соренсън. — Икинс, махай се оттам!
— Предавателят работи — отговори Икинс. — Трябват ми само още две минути, за да изпратя съобщението.
Около плуващите плъхове се вдигнаха бели фонтанчета от куршумите. Един беше ударен, други два успяха да се скрият зад кеча. Соренсън оглеждаше рифа с бинокъла си и забеляза един мравояд да пресича и да се хвърля във водата. Последва го едро диво прасе.
От радиостанцията се чу изпукване на статично електричество. Соренсън се обади.
— Икинс, не си ли изпратил още съобщението?
— Не още — отвърна Икинс. — Слушай, Бил. Не бива да изпращаме никакви съобщения! Това насекомо иска… — Той внезапно млъкна.
— Какво става? — викна Соренсън. — Какво става?!
Икинс се появи на палубата, като още държеше преносимата радиостанция в ръка. Той отстъпваше към носа.
— Раци — заговори Икинс. — Изкачили са се по котвеното въже. Ще плувам до брега.
— Недей — извика Соренсън.
— Трябва — отвърна Икинс. — Те може би ще ме последват. След това вие всички елате тук и вземете предавателя. Занесете го на брега.