Санта Монтефиоре — Среща под магическото дърво
Първа глава
Затворя ли очи, виждам плодородните равнини на аржентинската пампа. В целия свят няма подобно място. Хоризонтът се простира докъдето поглед стига — навремето се изкачвахме на върха на нашето дърво омбу и гледахме как слънцето залязва, обливайки степите със златистата си светлина, напомняща цвета на пчелния мед.
Като малка не си давах сметка за политическия хаос в нашата страна. Генерал Перон беше прокуден в изгнание, от 1955-а до 1973-а военните управляваха страната като слаби ученици, за които властта и политиката са като играта „Предай пакета“. Бяха ужасни времена на партизански войни и тероризъм. Нашето ранчо „Санта Каталина“ обаче бе малък оазис на спокойствието далеч от бунтовете и насилието в столицата. От върха на вълшебното ни дърво гледахме с обич един свят на старомодни ценности и традиционен семеен живот, разнообразяван с езда, игра на поло и с барбекюта, продължаващи с часове под ослепителната светлина на лятното слънце. Само присъствието на мъжете от охраната загатваше за страшните събития, назряващи наблизо.
Моят дядо Дърмот ОʼДуайър не вярваше в магията на дървото омбу, въпреки че робуваше на суеверията и всяка нощ си криеше бутилката с питието на различно място, за да заблуди леприконите. Настояваше обаче, че е невъзможно едно дърво да притежава магически способности.
— Вари го, печи го, дървото си е дърво и туй то — провлачваше с характерния си ирландски акцент. Не беше сътворен от аржентинска пръст; също като дъщеря си, моята майка, беше чужденец и си остана такъв до края на живота си. Така и не пожела да го погребат в семейния гроб. — От земята съм взет и в нея ще се върна — повтаряше често. Заровиха го сред степта заедно с бутилка от любимото му питие — навярно още му се е искало да надхитри онези леприкони.
Винаги, когато мисля за Аржентина, в паметта ми изплува онова дърво — мъдро и всезнаещо като оракул. Вече знам, че миналото не може да се възкреси, ала в короната на онова вековно дърво са съхранени всички спомени за вчера и надеждите за утрешния ден. Също като голям камък сред река дървото омбу си остава същото, въпреки че всички около него са се променили.
Напуснах Аржентина през 1976-а, но докато сърцето ми продължава да бие, звукът му ще отеква сред равнините… въпреки всичко, случило се оттогава. Израснах в семейно ранчо или сатро, както е на испански. „Санта Каталина“ се намираше сред онази степ в необятната източна област, наричана ратра — плоска като орехова бисквита с джинджифил. Дълги и прави шосета прорязват земята — суха през лятото и покрита с трева през зимата.
Порталът на нашето ранчо наподобяваше декор на град в спагети уестърн; на голямата табела, поклащаща се под есенния вятър, с големи черни букви беше написано „Санта Каталина“. От двете страни на дългата и прашна алея към къщата се издигаха високи кленови дървета, засадени от прадядо ми Ектор Соланас. Той беше построил в края на XIX век къщата в колониален стил, в която израснах — боядисана в бяло, с вътрешен двор, с плосък покрив и с две кули откъм фасадата. В едната се помещаваше спалнята на родителите ми, в другата — на брат ми Рафаел. Като първороден му се полагаше най-хубавата спалня.
Дядо ми, също именуван Ектор, за да се усложни още повече животът на всички, имаше четири деца — Мигел, Нико, Пако (баща ми) и Алехандро; Всеки от тях си беше построил къща, след като се оженил. Всички имаха по няколко деца, обаче през повечето време аз предпочитах да съм в къщата на Мигел и Чикита заедно с две от децата им — Санти и Мария. Тях обичах най-много. Разбира се, винаги бяхме добре дошли в къщите на Нико и Валерия, както и на Алехандро и Малена, и ние прекарвахме там почти толкова време, колкото в домовете си.
Къщите в „Санта Каталина“ се издигаха в средата на имението, разделяха ги само високи дървета — предимно борове, евкалипти, тополи и чинари. Всички къщи бяха с големи тераси, където можехме да седим и да се наслаждаваме на гледката на безкрайните полета, простиращи се докъдето поглед стига.
Помня как при първото ми посещение в Англия изпаднах във възторг от провинциалните къщички с градини и с грижливо оформени живи плетове. Леля Чикита, която обожаваше английските градини, се опита да ги „пренесе“ в „Санта Каталина“, само че това се оказа невъзможно — лехите с цветя изглеждаха нелепо на фона на безбрежните равнини. Майка ми намери компромисно решение — засади бугенвилия и хортензии и окачи навсякъде саксии с мушкато.
В ливадите около ранчото пасяха стада коне за поло; чичо Алехандро ги развъждаше и ги продаваше на клиенти от всички краища на света. Големият плувен басейн и тенискортът се намираха в изкуствен хълм, закриван от високи храсти и дървета. Хосе отговаряше за гаучосите (местна версия на северноамериканските каубои), които се грижеха за конете и живееха в къщички в ранчото. Съпругите и дъщерите им бяха прислужници в домовете ни — готвеха, чистеха и се грижеха за децата. Ах, с какво нетърпение чаках дългата лятна ваканция, която започваше в средата на декември и продължаваше до средата на март. През тези няколко месеца не напускахме „Санта Каталина“. Най-свидните ми спомени са от това време.