Трета глава
София се събуди тъкмо когато първата дневна светлина се прокрадна през пролуката в завесите. Полежа още малко в кревата, вслушвайки се в чуруликането на врабчетата и дроздовете, подскачащи между клоните на чинарите и тополите. Без да си погледне часовника, знаеше, че е шест часът. През лятото винаги ставаше в шест — любимото ѝ време от деня, когато всички в къщата още спяха. Навлече спортен панталон и тениска, завърза дългата си плитка с червена панделка и обу еспадрили.
Погледна за миг слънцето и забърза към игрището за поло. Хосе вече я чакаше, издокаран с традиционното облекло на гаучосите. Тази сутрин заедно със сина му Пабло тя щеше да тренира удари на топката със стика. Чувстваше се най-щастлива, когато яздеше — препускаше по игрището и беше свободна, далеч от очите на родителите си и на братята си, които не подозираха за сутрешните ѝ занимания.
В осем остави кобилката си при Хосе и тръгна обратно към дома си. Докато вървеше през горичката, хвърли поглед към къщата на Санти, полускрита от висок дъб. Прислужниците Роса и Енкарнасион подреждаха за закуска масата на терасата, обаче Санти явно още спеше — рядко ставаше преди единайсет. Къщата на Чикита — едноетажна, боядисана в розово, избеляло през годините — беше доста скромна в сравнение с родния дом на София, с който тя се гордееше; обичаше блестящо белите стени, тъмнозелените кепенци, полускрити от дивата лоза, и големите глинени саксии със здравец и плумбаго.
Пако и Анна вече бяха станали и седяха под големия чадър на терасата, където им бяха сервирали кафе. Дядо ОʼДуайър тренираше фокуси с карти пред едно от мършавите кучета, което стоеше покорно, надявайки се да му хвърлят някаква храна. Пако — с розов пуловер за поло и с джинси — отмести поглед от вестника, и си наля още кафе, наблюдавайки приближаването на дъщеря си.
— Татко… — подхвана тя.
— Не!
— Та аз дори не съм те попитала! — София се засмя и се наведе да го целуне.
— Знам какъв ще е въпросът и отговорът е не!
Тя седна, взе си ябълка и като забеляза как устните му потръпват, впери в него очи и се усмихна, както се усмихваше само на него и на дядо си — детински, дяволито и очарователно.
— Стига де, никога не ми разрешаваш, не е честно! Та нали тъкмо ти, татенце, ме научи да играя.
— Достатъчно! — тросна се Анна. Не проумяваше защо всеки път съпругът ѝ се хващаше на тази въдица. — Баща ти каза „не“. Престани да го тормозиш и си изяж закуската, като се храниш културно — с нож и вилица.
София се намуси и забоде вилица в ябълката. Анна се престори, че не забелязва, и запрелиства едно списание. Чувстваше, че дъщеря ѝ я наблюдава изпод око, и изражението ѝ стана още по-сурово.
— Защо не ми позволяваш да играя поло, мамо? — попита София на английски.
— Защото не подхожда на една млада дама.
— Говориш така само защото не харесваш коне…
— Не става въпрос за конете.
— Напротив. Искаш да съм като теб, обаче аз приличам на татко. Нали, татенце?
— За какво става въпрос? — попита Пако. Не се беше вслушал в разговора им. В този момент на терасата се появиха Рафаел и Аугустин и примижаха срещу слънцето. Умираха за сън, защото бяха останали в нощния клуб в града до сутринта.
Анна остави списанието, усмихна им се съчувствено и попита:
— Кога се прибрахте, момчета?
— Около пет, мамо. Можех да спя чак до обяд. — Рафаел се олюля, наведе се и я целуна. — Защо си се начумерила, София?
— За нищо! — Тя присви очи и заяви, че отива да поплува в басейна.
Анна изнурено се усмихна на синовете си:
— Очертава се тежък ден. София е ядосана, че няма да участва в мача.
Рафаел и Аугустин възкликнаха в един глас:
— Татко, нали не мислиш да ѝ разрешиш?
— В момента мисля само дали да си намажа кроасаните с масло, или да хапна само препечена филийка с желе от дюли. Или пък да се задоволя само с кафето. — Пако отново разгърна вестника и се скри зад него.
— За какво беше тая тупурдия, Анна Мелъди? — попита дядо ОʼДуайър, който не знаеше нито една дума на испански. Той принадлежеше към поколението, което очакваше целият цвят да говори на английски. Живееше в Аржентина от шестнайсет години, но дори не се беше опитал да научи езика. Прислужниците в „Санта Каталина“ се опитваха да отгатнат желанията му по жестовете му, а когато отчаяно свиваха рамене, той гневно процеждаше: „Да му се не види, вече би трябвало да са научили поне няколко думи!“ и тръгваше да търси преводач.