— София иска да участва в мача по поло.
— Чудесна идея! Ще покаже туй-онуй на ония хлапаци!
София преплува няколко дължини на басейна, докато не усети, че някой я наблюдава. Подаде глава над водата и видя Мария.
— Здрасти! — извика.
— Какво ти става?
— Бясна съм!
— Заради мача ли? Сигурно баща ти не ти разрешава да играеш. — Мария свали белите си шорти и се изтегна на шезлонга.
— Как разбра?
— Ами, наречи го интуиция… за мен ти си отворена книга.
— Понякога ми идва да удуша майка ми.
— На всички ни се случва. — Мария извади лосионите от плажната си чанта.
— О, не говори така, твоята майка е светица! Не познавам по-мил човек от нея. Ще ми се да беше моя майка.
— Да, да, признавам, че съм късметлийка — кимна Мария. — Най-вече защото мама е твърде заета с Панчито.
— Де да можех и аз да имам по-малък брат вместо онези двама тъпаци. Аугустин е нетърпим, все се заяжда с мен и се прави на много велик. Мечтая да замине да учи в чужбина.
— Нищо не се знае, може желанието ти да се сбъдне.
— Ако намекваш, че дървото ще ми помогне, няма да го моля за глупости. Имам си много по-важни желания, отколкото да се отърва от глупавия ми брат.
— Е, какво решаваш за мача?
София въздъхна и разпери ръце.
— Отказвам се.
— Сериозно? Нетипично е за теб — разочаровано промълви Мария.
— Ами, още не съм измислила план, пък и не знам дали си струва труда. Всъщност може би си струва — дори само за да видя израженията на мама и на Аугустин…
Не довърши изречението, защото някой я вдигна от шезлонга и докато се усети какво става, се озова в басейна, опитвайки се да се освободи от мечешка прегръдка.
— Санти! — възкликна радостно и се опита да натисне главата му под водата. Той обаче я хвана през кръста и я повлече надолу — сборичкаха се, после бяха принудени да изскочат на повърхността, за да си поемат въздух. Искаше ѝ се да останат още в басейна, но Санти вече плуваше към стълбичката.
— Благодаря, че ме разхлади — каза му, когато го настигна. — Тъкмо започвах да се чувствам като наденичка на скарата на Хосе.
— Е, Чофи, няма ли да участваш в мача днес следобед? — подразни я той. — Разбрах, че си вбесила братята си.
— О, и още как! Заслужиха си го.
— Нали не вярваше, че Пако ще ти разреши?
— Да, смятах, че ще го склоня.
Санти се усмихна, а тя си помисли, че в такива моменти става още по-привлекателен.
— Да, само ти можеш да въртиш на малкото си пръстче стария Пако. Какво се обърка?
— Ще ти го кажа бавно — м-а-м-а!
— Ясно. Значи е безнадеждно.
— Да.
Санти излезе от басейна, седна на каменните плочи, нагорещени от слънцето, и отметна от челото си мократа си коса:
— Трябва да докажеш на баща си, че играеш добре като Аугустин.
— Много добре знаеш, че играя не по-зле от него. И Хосе знае — попитай го, ако не ми вярваш. — Тя присви очи и се замисли.
— Какви планове кроиш?
— Никакви.
— О, я стига! Познавам те много добре.
— Олеле, нападат ни! — провикна се Мария, наблюдавайки как към басейна се приближава Чикита, понесла на ръце Панчито, най-малкото си дете, и последвана от още пет-шест дечурлига.
— Да изчезваме оттук, Санти — предложи София и се обърна към братовчедка си: — Идваш ли с нас?
Мария поклати глава и помаха на майка си.
По пладне миризмата на печено месо вече се носеше из цялото ранчо и около скарата обикаляха глутници кучета. Соледад, Роса, Енкарнасион и прислужниците от другите къщи подреждаха масите за традиционното съботно семейно угощение. Белите покривки и кристалните чаши блестяха под слънцето.
От време навреме Анна — със сламена шапка и широка бяла рокля — оставяше списанието и инспектираше масите. Жените от прислугата я зяпаха любопитно, защото огненочервената ѝ коса и бялата ѝ кожа бяха невиждани по тези места. Въпреки че беше живяла в Аржентина толкова дълго време, тя говореше зле испански и камериерките в къщата ѝ се присмиваха зад гърба.
Всички в „Санта Каталина“ обаче харесваха сеньор Пако. Някои често споменаваха покойния му баща Ектор Соланас — човек със силна воля и голямо достойнство, за когото семейството беше по-важно от бизнеса и политиката. Той уважаваше съпругата си Мария — Елена като майка на децата му и я обичаше… посвоему. Но помежду им нямаше любов. Бракът им беше уреден от родителите им, които смятаха, че съюзът ще е от полза за двете семейства. Очакванията им донякъде се сбъднаха. Мария — Елена беше красива и изискана, мургавият Ектор не беше красавец, но притежаваше отличен бизнес нюх и умът му сечеше като бръснач. Бяха сред най-популярните двойки в Буенос Айрес, даваха разкошни приеми и бяха всеобщи любимци. Не бяха влюбени един в друг, но понякога нощем се любеха страстно, а на сутринта се връщаха към обичайните си официални отношения.