Мария — Елена знаеше, че Ектор има любовница в града. Всъщност всички знаеха, но тъй като беше обичайно мъжете да си имат любовници, тя се примири и никога не обели дума пред някого. Запълни празнотата в живота си, като се отдаде изцяло на децата си, докато на сцената не се появи Алексей Шаковски. Шаковски беше избягал от Русия през 1905-а, за да се спаси от избухналата революция. Този човек — темпераментен, но и мечтател — влезе в живота на Мария — Елена като неин учител по пиано, но я научи да харесва операта, изкуството и страстта на мъж, за когото любовта беше в съзвучие с музиката, преподавана от него. Ако Мария — Елена се изкуши да отвърне на чувствата му, изразявани чрез всяка изсвирена нота и от погледа му, тя никога не се издаде и не изложи съпруга си. Да, беше ѝ приятно в компанията на учителя по музика, но неизменно го отблъскваше с достойнството на почтена жена, която е направила своя житейски избор. Алексей Шаковски не задоволи потребността ѝ да бъде обичана, но ѝ дари нещо безценно — музиката. Музиката ѝ позволи да фантазира, че живее по различен начин, и не само се превърна в начин за бягство от понякога задушаващия я свят, но ѝ донесе много щастие.
Точно в един удариха гонга, за да възвестят началото на банкета. Към къщата на Анна и Пако започнаха да се стичат хора от всички краища на ранчото, привлечени от апетитната миризма на печено филе и чоризо. Фамилията Соланас беше голяма. Мигел и Пако имаха двама по-големи братя — Нико и Алехандро. Нико беше женен за Валерия, четирите им деца носеха имената Никито, Сабрина, Летисия и Томас, децата на Алехандро и Малена се казваха Анхел, Себастиан, Мартина, Ванеса и Орасио. Както обикновено беше доста шумно, но някой отсъстваше. След като всички си взеха от печеното и се настаниха около масите, празното място веднага се наби на очи.
— Къде е София? — прошепна Анна на Соледад, когато прислужницата остави на масата купа със салата.
— Не знам, сеньора, не съм я виждала. — Тя се озърна, видя нещо на игрището за поло и възкликна: — Ето я!
Всички се обърнаха натам, възцари се неловко мълчание. Без капчица свян София галопираше към тях и удряше топката със стика. Анна скочи на крака, лицето ѝ беше пламнало от гняв и отчаяние.
— София, как можа! — извика и хвърли салфетката си. — Дано Господ Бог ти прости — прошепна на английски. Санти гузно се въртеше на стола си, всички останали изумено зяпаха младата ездачка. Само Пако и дядо ОʼДуайър, когото винаги настаняваха в края на масата, защото никой не си правеше труда да разговаря с него, гордо се усмихнаха.
— Ще ти докажа, че играя поло по-добре от Аугустин, татко. Само гледай! — процеди през зъби София. — Гордей се с мен, защото ти си ме учил. — И продължи да демонстрира уменията си, без ни най-малко да се притеснява, че всички погледи са вперени в нея.
Миг преди да се блъсне в масата, дръпна юздите, принуждавайки коня да спре, и предизвикателно изгледа баща си:
— Е, какво ще кажеш?
Присъстващите извърнаха очи към Пако, за да видят как ще реагира. За всеобща изненада той се облегна на стола, взе чашата си с вино и я вдигна като за тост.
— Добре се справяш, София. А сега седни при нас, пропускаш чудесен обяд — каза спокойно и развеселено се усмихна.
Камък ѝ падна от сърцето. Слезе от коня и го поведе към другия край на масата. Минавайки край Анна, която отново беше седнала, защото краката ѝ се подкосиха, подхвърли:
— Мамо, извинявай, че закъснях за обяда.
— Никога не бях виждала човек, който така нагло да си проси внимание — с треперещ глас каза майка ѝ, преминавайки на английски. София завърза юздите за едно дърво, изтупа праха от джинсите си и понечи да седне.
— Първо си измий ръцете и се преоблечи! — нареди ѝ Анна — идваше ѝ да потъне в земята от срам, задето тази сцена се разиграваше пред роднините на съпруга ѝ. София все пак се подчини.