Трийсет и осма глава
— Санта! — възкликна и за миг стисна клепачи, защото се беше просълзила.
— София, добре ли си? — Той я хвана за раменете и се взря в лицето ѝ, като че искаше да отгатне мислите ѝ.
— Нищо ми няма — промърмори София; с огромно усилие потисна желанието си да се притисне до него като едно време… сякаш изминалите двайсет и три години са били само миг.
— Разбрах, че си пристигнала с Рафа. Минах през хотела, но вече беше заминала… — Санти не успя да скрие разочарованието си.
— Ами да… Съжалявам, не исках…
Настъпи неловко мълчание. Тя стоеше безпомощно срещу него, той се усмихваше смутено.
— Отивам при Соледад — промълви София. — Досега нямах възможност да поговоря с нея. Помниш колко близки бяхме преди.
— Да. — Морскозелените му очи я пронизваха като лъча на фар, който ѝ показваше пътя към дома.
За първи път споменаваха миналото. Гърлото ѝ пресъхна, като си спомни как именно Соледад му бе предала отчаяното ѝ писъмце в нощта, когато двамата се срещнаха за последен път. Почувства, че потъва в очите му. Той искаше да сподели нещо, но не можеше да отрони и дума. Тя копнееше да му каже толкова много неща, ала не сега. Усещаше, че очите на всички са вперени в тях, трябваше да е безкрайно предпазлива. Видя как страданието и годините на самота са издълбали бръчки по челото и около очите му — ах, как жадуваше да прокара пръсти по тях и да ги заличи! Искаше да му каже, че и тя е страдала.
— Запознах се със сина ти Сантигито. Твое копие е — каза тя най-сетне, за да наруши мълчанието. Санти само я изгледа, беше разочарован, че тя е насочила разговора към по-банални теми. Нямаше избор, трябваше да се преструва на безразличен. София почувства, как помежду им отново се издига невидима стена, ала не разбра причината.
— Да, добро момче е, отлично играе поло.
— Каза ми, че утре следобед ще играете заедно.
— Зависи от състоянието на Мария.
София беше така увлечена в своите преживявания, че напълно беше забравила Мария.
— Кога ще я доведат вкъщи? — попита.
— Тази вечер. Ще дойдеш, нали? Тя ще иска да те види.
— Разбира се.
— Колко време смяташ да останеш?
— Не знам. Дойдох да се видя с Мария, преди да… По-далеч не съм мислила. Много съжалявам — добави и машинално докосна ръката му. — Сигурно тези дни са ужасни за теб.
Той се отдръпна и я изгледа с престорено равнодушие:
— Добре, София, ще се видим по-късно. — И тръгна към терасата.
Тя забеляза, че накуцва по-силно отпреди. Изведнъж се почувства много самотна. Не отиде в кухнята, а в спалнята, която някога беше нейна, и откри, че е точно такава, каквато я бе оставила преди двайсет и три години. Сърцето ѝ се разтуптя. Като че бе отворила врата към миналото.
Обиколи стаята, докосваше вещите, отваряше шкафовете и чекмеджетата; най-много я разчувства кошничката с червени панделки, с които връзваше плитката си. Седна пред огледалото, разпусна косата си и се загледа в отражението си. Още изглеждаше добре, макар бръчиците около очите ѝ да издаваха годините на радости и скърби. Но младостта е нещо, което човек приема за даденост, и я оценява едва когато я изгуби. Някога беше млада, смела и вироглава. Изведнъж изпита силно желание да мине през огледалото, да се върне в миналото да го изживее отново.
Стана и отвори гардероба. Всяка дреха ѝ разказваше история, сякаш се намираше в музея на своя живот. Усмихна се, като видя бялата рокля, която носеше при завръщането на Санти и която още беше смачкана на топка и забутана в дъното…
— Когато те отпратихме, постоянно очаквах да се върнеш. — София се обърна и видя майка си, застанала до вратата. — Затова оставих стаята ти, както си беше. — Отиде до прозореца и прокара длан по завесите. — Когато разбрах, че това няма да се случи, нямах сили да се разделя с вещите ти. Надявах се да промениш решението си. Не исках да изхвърлям нищо, в случай че… — Гласът ѝ секна.
— Да, всичко е, както го оставих. — София седна на леглото.
— Не се наложи да освободя стаята. Рафаел си построи къща, Аугустин живее в Щатите, с баща ти сме сами. Можеш да останеш колкото искаш. Освен ако не предпочиташ да останеш в хотела.
— Всъщност не съм се замисляла, но с радост приемам поканата. — Не издържа и добави: — Ще е като едно време. — Обърна се и с изненада видя, че майка ѝ вече не я гледа толкова сурово.
— Да се надяваме, че няма — отговори Анна и се поусмихна.
Докато вечерта вървеше към къщата на Чикита, София си спомни идиличните дни, когато още никой не знаеше за любовта им със Санти и Чикита и Анна бяха приятелки. Онова лято беше най-щастливото в живота ѝ. Отново изпита тайна надежда — кой знае, може би някак щеше отново да изживее онези мигове.