Мария, облечена със светлосиня нощница, седеше в леглото. Макар че нямаше коса, кожата ѝ беше прозрачна като кристал и кафявите ѝ очи блестяха — приличаше на ангел, слязъл от небето.
— Истинско вълшебство е да съм вкъщи! — Тя придърпа към себе си двете си по-малки дечица и ги целуна. — Едуардо, дай на София албума със снимки, искам да ѝ покажа какво е пропуснала.
За разлика от болницата атмосферата тук бе ведра. Къщата на Чикита беше изпълнена с топлота, музика и смях, знойната нощ беше пропита с благоуханието на влажна трева и жасмин. Санти и Клаудия нямаха извънградска къща, затова отсядаха при родителите му през уикендите и училищните ваканции. Сега София разбираше защо Санти не е пожелал да живее другаде — тази къща беше неговият дом и в нея още отекваше ехото от вълшебното му детство.
Двамата не размениха и дума, макар тя с часове да разговаря с майка му и със сестра му. Въпреки това всеки усещаше присъствието на другия. Когато остави Мария да поспи в стаята, пълна с цветя, на София ѝ се стори, като че никога не се бяха разделяли.
— Знаеш ли, Чикита, толкова е хубаво отново да видя Мария — каза тя, влизайки във всекидневната. — Радвам се, че дойдох.
— Това ѝ подейства благотворно. Може би ѝ вдъхна желание да поживее още малко…
— Тя обича най-много теб и семейството си — прекъсна я София. — Не аз, а вие ѝ вдъхвате воля за живот. Виж колко е щастлива, че си е у дома! Последните ѝ дни ще бъдат спокойни и радостни.
— Права си, скъпа. — Чикита се просълзи. Погледна я в очите и шепнешком добави: — А с теб какво ще стане?
— Какво искаш да кажеш? Ще се върна при семейството си, разбира се.
Чикита кимна.
— Естествено. — После се усмихна и впери поглед в лицето ѝ, сякаш бе разгадала чувствата, изписани на него.
Санти и Клаудия четяха списания. Панчито, висок трийсетгодишен мъж, седеше на дивана и гледаше телевизия. Напомняше ѝ Санти като млад. Очите му също бяха морскозелени, макар да им липсваше дълбочината, която се долавяше в очите на брат му. На лицето му нямаше нито една бръчица, ала в сравнение с лицето на Санти, издаващо, че е страдал и оцелял, то бе някак незапомнящо се.
София погледна Санти и си помисли, че сега го обича още по-силно — въпреки бръчките и меланхолията в очите му. Някога той бе олицетворение на самоувереността. Животът го бе научил, че нямаш контрол над нещата, които са извън властта ти — можеше само да се опиташ да живееш в хармония с тях.
— Санти, донеси на София чаша вино. Червено или бяло? — обърна се към нея Чикита.
— Червено — машинално отговори Санти вместо София.
— Да, благодаря — отговори тя изненадано.
Клаудия вдигна поглед от списанието и се загледа в съпруга си. Странно, не изглеждаше разтревожена. Дори да се безпокоеше, тя се стараеше да не издава страха си.
— Е, София, докога ще останеш? — попита я и се насили да се усмихне.
— Още не съм решила.
— Нямаш ли деца и съпруг?
— Имам. Дейвид е зает с нова пиеса, затова не можа да ме придружи. Пък и щеше да му е неловко, не познава никого и не говори испански. Обаче няма нищо против да остана, колкото искам.
— Четохме за теб във вестниците — разпали се леля ѝ. — Такава хубава снимка, изглеждаше много красива. Още я пазя някъде. Ще я намеря и ще ти я покажа.
Санти ѝ донесе виното и погледите им се срещнаха.
— Трябваше да станеш актриса. Беше примадона още като дете — продължи Чикита — винаги привличаше вниманието. Изненадана съм, че твоят съпруг не ти е дал роля в някоя от неговите пиеси! Спомням си пиесата, която поставиха в училището, и ти отказа да участваш, понеже не ти отредиха главната роля. Помниш ли, Санти? Тя плака цяла седмица, казваше, че била по-добра от всеки друг.
— Спомням си — кимна той.
— Винаги правеше каквото си поиска, Клаудия. Горкият Пако нищо не можеше да ѝ откаже.
— Нито пък дядо — призна смутено София и се позасмя. — Майка ми направо полудяваше, когато се съюзявахме срещу нея.
— Ами дядо ти, какъв изключителен човек беше!
— Знаеш ли, той още ми липсва. Липсва ми чувството му за хумор — печално промълви София. — Никога няма да забравя, когато го задържаха в интензивното отделение на болницата в Буенос Айрес, понеже се беше разболял от някаква много заразна болест. Не му беше разрешено да излиза от стаята си. По някое време искал да отиде до тоалетната и след като позвънил два-три пъти без резултат, излязъл и обиколил целия етаж, докато намерил тоалетна. Като се върнал, видял табела на вратата, на която пишело „Много заразен пациент! Влизането забранено!“. И какво, мислите, направил? Обиколил цялото отделение, заразявайки всеки, с когото е бил в контакт, докато не намерил сестра, която да го придружи в стаята му. След това винаги тичали при него, щом позвънял.