— Сигурно са вдигнали празненство, когато е бил изписан — подсмихна се Санти. — И ти не падаш по-долу. Веднъж с Анна се скарахте, ти си събра багажа, дойде у нас и обяви, че искаш мама да те осинови. Помниш ли?
— Не съм сигурна дали искам да си спомня, малко ми е неловко…
— Защо? Санти и Мария подскочиха от радост — отбеляза Чикита. — Баща ти дойде да те прибере. Каза, че има много хубаво сиропиталище, където можеш да отидеш, щом не искаш да живееш вкъщи.
— Наистина ли? — засмя се София.
— Много буйна беше. Доволна съм, че си се укротила.
Клаудия само слушаше и не продумваше.
— Играеше поло с момчетата — продължи Чикита.
— Така добре като момчетата ли играеше? — обади се най-сетне Клаудия.
— Не чак като Санти, но определено не падаше по-долу от Аугустин.
— Беше нещо като почетно момче, нали, Чофи? — усмихна се Санти.
София се сепна. За първи път я наричаше Чофи. Чикита се престори, че не е забелязала, но София видя как погледът ѝ се стрелна тревожно към сина ѝ. Клаудия запази присъствие на духа и отпи от виното, като че ли съпругът ѝ не бе казал нещо необичайно. Погледна си часовника и заяви:
— Санти, време е да кажем „лека нощ“ на децата.
— Веднага ли?
— Да. Много ще се разочароват, ако не им пожелаеш „лека нощ“.
— Време е и аз да си лягам. — София стана. — Капнала съм от умора. Ще се видим утре.
Клаудия и Санти също станаха. Той не я целуна, само ѝ кимна, после излезе, последван от жена си.
— Говори с Анна, мила — промълви Чикита.
— Какво имаш предвид?
— Поговорете си. Не беше никак лесно… за никого.
Трийсет и девета глава
Докато София бавно вървеше обратно към къщата на родителите си, си спомни колко пъти беше прекосявала тази ивица земя. Това беше нейният дом. Мирисът на евкалипт изпълваше влажния въздух, чуваше се пръхтенето на конете и песента на щурците. „Докато Аржентина съществува, ще има и щурци“ — помисли си тя. Те бяха част от тази страна, също както дървото омбу.
Обзе я непреодолима носталгия. Искаше да остане сама, да помисли. Беше очаквала, че „Санта Каталина“ е променена, но тя си бе същата и това я смути. Разсъждаваше като някогашната София, но сега беше зряла жена, с житейски опит, натрупан в друга страна, в друг живот. Само че всичко наоколо я теглеше към миналото. Тенискортът, където толкова често бяха играли със Санти, се мержелееше в тъмнината и тя сякаш чу, донесени от ветреца, призрачни гласове, които се смееха и се шегуваха.
Седна до басейна и се замисли за Дейвид. Представи си лицето му, което обичаше. Да, обичаше Дейвид, но не по същия начин, по който обичаше Санти. Знаеше, че е греховно, че не бива да жадува за прегръдките на друг мъж, за устните на друг мъж, за ласките на друг мъж, но никога не беше преставала да обича това човешко същество, странно свързано с нейната душа. Копнееше за Санти и копнежът я задушаваше. След двайсет и три години болката беше все така нетърпима.
Стъмни се, докато стигне до къщата. Беше се поуспокоила — поразходи се, диша дълбоко, направи всички разумни неща, на които я бе научил дядо ОʼДуайър, когато братята ѝ я дразнеха. Влезе в кухнята. Седна на обичайното си място на кухненската маса, докато Соледад готвеше, и се заприказваха като приятелки.
— Сеньорита София, как можа толкова време да живееш надалеч? Даже не ми писа. Какво си мислеше? Че не ми липсваш ли? Че не ме е грижа ли? Мислех си, че си престанала да ме обичаш. След всичко, което направих за теб. С години плаках. Трябваше да съм бясна. И сега трябва да съм бясна. Обаче не съм. Твърде щастлива съм, за да ти се сърдя.
— О, Соледад, никога не те забравих. Беше невъзможно да се върна. Затова заживях в Англия.
— Сеньор Пако и сеньора Анна вече не бяха същите, след като замина. Не ме питай какво се случи, не обичам да си пъхам носа в чужди работи, но помежду им вече не беше същото. Копнеех да се върнеш, а пък ти и ред не написа.
— Съжалявам, постъпих егоистично. Виж, винаги съм била честна с теб. Всички толкова много ми липсвахте, че не можех да пиша. Знам, че трябваше, но някак по-лесно беше да се опитам да забравя. Затова продължих да живея, както можах. Твърде късно се осъзнах… Но ето че сега съм тук.