Тя не го видя през целия ден. Когато отиде при Мария, той беше заминал за града с децата. Докато разговаряше с болната, София все се ослушваше. Щом чуеше шум на кола, все се надяваше, че е той. Не преставаше да мисли, че времето ѝ изтича и скоро ще трябва да се върне в Англия. Отчаяно искаше да го види насаме. Искаше да говори за миналото, за тяхното минало. Искаше завинаги да се избави от призраците.
Четирийсета глава
Чикита покани София да остане за вечеря, макар че Мария не можеше да се храни с тях.
— Не искам да пропусна и секунда, докато си тук. Скоро ще си заминеш и кой знае кога ще те видя пак…
Вечеряха навън, докато щурците огласяха нощта. Едуардо изглеждаше блед на призрачната светлина на свещите. Почти не говореше, скръбта бе вдълбала бръчки около очите му, скрити зад тъмни очила. Санти и София се отдадоха на спомени с Чикита и Мигел, а Клаудия отново слушаше безмълвно и само леко се усмихваше. Очевидно не искаше да изглежда твърде заинтересувана, нито пък да бъде обвинена в нелюбезност.
Чикита и Мигел явно много се гордееха с Панчито. Беше висок, красив и чаровен като Санти. След като беше наблюдавал как Чикита се срива заради скандалната любовна история на Санти и как Фернандо избяга в Уругвай, беше положил цялото си старание, за да бъде майка му щастлива. Беше много привързан към нея, както и останалите деца. Тя ги обичаше безумно, те бяха целият ѝ живот.
Беше отличен играч на поло. Родителите му не можеха да се възпротивят срещу това, талантът му беше очевиден. Чикита не искаше нейният Панчито да порасне, но той отдавна беше излетял от гнездото.
Соледад беше доверила на София, че той върти любов с дъщерята на Енкарнасион, Мария, която не само била омъжена, но имала дете, чийто баща можел да бъде всеки от селото.
По време на вечерята Санти и София говориха сдържано. Отстрани не личеше какво напрежение стяга гърдите им, какво усилие полагат, за да се държат, сякаш ги свързва само старо приятелство. Смееха се, макар да им се плачеше, и говореха спокойно, макар да не искаха нищо друго, освен да изкрещят: „Какво чувстваш?“.
Най-накрая София целуна братовчедите си за лека нощ. Клаудия стоеше пред остъклената врата, нетърпелива да остане насаме със съпруга си.
— До утре, София. — Усмихна се, но очите ѝ останаха хладни.
В същия миг Санти пъхна листче хартия в ръката на София. Погледна я с копнеж и я целуна по страната. Клаудия не забеляза, понеже той беше с гръб към нея. София се запрепъва в мрака, притискайки бележката до гърдите си. Нямаше търпение да я прочете, но щом отвори юмрук и я видя, смачкана и пожълтяла от времето, разбра, че това е същата бележка, която му беше изпратила по Соледад преди двайсет и три години. Завладя я буря от емоции. Стисна здраво хартийката и продължи да върви в мрака.
Чувствата на Санти не се бяха променили. Пазеше бележката ѝ, била му е скъпа. И сега ѝ я даде със същата настоятелност и потайност, както тя му я беше изпратила през онази ужасна нощ. Той я желаеше. Тя никога не бе преставала да го желае. Беше безсилна. Знаеше, че е греховно, ала не можеше да се спре.
Почувства се отново като дете, нарушаващо правилата. Докато решеше косата си и я сплиташе пред огледалото, отново бе на осемнайсет. Беше на хиляди километри далеч, погълната от живот, така различен от онзи, който споделяше със съпруга си и момичетата, че сякаш обитаваше въображаем свят, в който те нямаха място. В този миг нищо нямаше значение, освен Санти. Толкова естествено беше. Санти беше част от нея. Принадлежеше ѝ. Беше го чакала двайсет и три години.
На вратата се почука. Тя погледна часовника. Оставаха петнайсет минути до полунощ.
— Влез — извика нетърпеливо.
Вратата бавно се отвори.
— Татко!
Пако стоеше колебливо на прага. Тя не искаше да го покани, не можеше да закъснее за срещата със Санти, не и след като беше чакала толкова дълго.
— Само исках да проверя дали си добре — промълви той и очите му обходиха стаята, сякаш се смущаваше да срещне погледа ѝ.
— Добре съм, татко, благодаря.
— Знаеш ли, с майка ти сме щастливи, че си у дома. Тук ти е мястото — заговори той притеснено. Изглеждаше изнурен, за първи път в живота си не знаеше какво да каже. А винаги бе намирал подходящите думи.
— Никога не съм го забравяла — отговори София. Мигом съжали за пропастта помежду им. Съжали, че животът така лесно променя хората. Изтича при него и го прегърна.
— А сега да поспим, татко. Ще имаме много време за разговори. Изморена съм, денят беше дълъг. Ще поприказваме утре — каза мило, но решително.