Обядът продължи, само че сега всички говореха за безочливата София. Анна не продумваше. Питаше се защо дъщеря ѝ винаги я унизява пред цялото семейство. Слава богу, че Ектор не беше жив, за да стане свидетел на наглото поведение на внучка си. Неволно погледна баща си, който „разговаряше“ с кучетата, наобиколили го с надеждата да им хвърли нещо за ядене; знаеше, че той се възхищава от София още повече, когато тя се държи скандално. Мария прикри с ръка усмивката си.
Аугустин се обърна към Рафаел и Фернандо:
— Тя е само една фукла! — Говореше шепнешком, за да не го чуе баща му. — Татко е виновен, прощава ѝ всичко.
— Не бой се — успокои го Фернандо. — Баща ми няма да позволи тя да участва в мача.
Разговорите не секваха. Чикита прошепна на Малена:
— Ох, горката Анна! Мъчно ми е за нея.
— Сама си е виновна. Открай време се интересува само от синовете си. Трябваше да отдели повече внимание на дъщеря си, вместо да я повери на Соледад, която тогава беше почти дете.
— Имаш право, но не забравяй, че София има много чепат характер — настоя Чикита и погледна Анна. Изопнатото ѝ лице издаваше, че едва се сдържа да не се разплаче.
София се върна — беше си сложила друг панталон и бяла тениска. Сложи в чиния малко от печеното и седна между Санти и Себастиан.
— Какъв беше този цирк? — прошепна ѝ Санти.
— Ти ми подсказа идеята — изкиска се тя.
— Така ли?
— Ами да. Посъветва ме да направя силно впечатление на баща ми или на баща ти. Мисля, че впечатлих и двамата.
— Не съм сигурен за баща ми. — Санти погледна Мигел, който седеше в другия край на масата и разговаряше с Анна и Алехандро. Мигел усети погледа му и поклати глава. Младежът сви рамене, сякаш казваше: „Идеята не беше моя“, после отново се обърна към братовчедка си: — Мислиш ли, че заради това изпълнение ще ти разрешат да участваш в мача?
— Естествено.
— Ще е цяло чудо, ако ти позволят.
— Напротив. Заслужила съм го! — тросна се тя и нарочно застърга с ножа по чинията, за да изправи всички на нокти.
След обяда двете с Мария се скриха зад къщата и се запревиваха от смях. София си пое въздух и попита:
— Мислиш ли, че номерът ми ще мине?
— О, да. Чичо Пако беше силно впечатлен.
— А мама?
— Тя се вбеси.
— Божичко!
— Не се преструвай, че съжаляваш.
— Да съжалявам ли? Напротив, щастлива съм. Да говорим по-тихо, иначе тя ще ме намери. Наистина ли направих силно впечатление на татко?
— Да. Трябва да ти разреши да играеш. Какво от това, че си момиче?
— Защо не отровим Аугустин? — Очите на София дяволито проблеснаха. — Соледад ще купи отвара от оная вещица в града. Или сами ще си я приготвим.
— Мисля, че най-ефикасно ще е да направим магическо заклинание.
— Май имаш право. Дървото омбу ще ни помогне.
— Да пием за него! — Мария се престори, че вдига чаша за наздравица, София направи същия жест. После двете се втурнаха към дървото, звънливите им гласове се носеха над полята.
Анна беше покрусена. Едва издържа обядът да свърши, извини се, че има главоболие, изтича в стаята си и се просна на леглото. Извади от чекмеджето на нощното си шкафче дървено разпятие, целуна го и шепнешком каза кратка молитва, после възкликна:
— Господи, какво сторих, за да заслужа тази непокорна дъщеря? Защо се поддавам на провокациите ѝ, с които цели само да ме вбеси? Защо Пако и татко не виждат, че е манипулаторка? Нима само аз разбирам какво чудовище може да е тя? Знам, че това е наказание, задето навремето не се омъжих за Шон ОʼМара. Не страдах ли достатъчно? Господи, дай ми сили да издържа. И не позволявай тя да участва в мача.
Мачът започна навреме — истинска рядкост за Аржентина — точно в пет следобед. Още беше много горещо, но жегата не пречеше на младежите с бели бричове и лъснати до блясък ботуши, да препускат нагоре-надолу по игрището, яхнали конете си. Четиримата от „Ла Пас“ бяха с черни спортни блузи, момчетата от „Санта Каталина“ — с розови. Роберто и Франсиско Лобито от „Ла Пас“ бяха отлични играчи, братовчедите им Марко и Давико — от класата на Рафаел и Аугустин. Роберто Лобито беше най-добрият приятел на Фернандо, но по време на мача щяха да са ожесточени врагове.
Фернандо, Санти, Рафаел и Аугустин играеха заедно от малки. Днес всички, с изключение на Аугустин бяха във форма. Той още беше махмурлия от предишната вечер и реакциите му бяха забавени. Играеха се шест чаки — шест периода от по седем минути.
В почивката след първата Пако се сопна на Аугустин:
— Остават още пет чаки, гледай да се стегнеш. Ако не се беше издънил, Роберто Лобито нямаше да вкара, и то два пъти. И не гледай на кръв сестра си. Ако продължиш да играеш като баба, тя ще те замести.