— Добре, лека нощ — прошепна той разочаровано.
Беше дошъл да ѝ каже нещо, което гризеше съвестта му от толкова години. Но то трябваше да почака. Той неохотно излезе от стаята. Чак като чу стъпките му по коридора, София осъзна, че на страната ѝ е капнала сълза, когато я е целунал.
Тази нощ София нямаше нужда от фенерче — пълната луна посребряваше полето и тревите. Чувстваше се странно нереално, докато тичаше към дървото. Спомни си нощта, когато бързаше по същия път за последната си среща със Санти. Тогава беше тъмно и зловещо.
Едва когато силуетът на дървото омбу се очерта на фона на тъмносиньото небе, изпита страх. Като наближи, тръгна по-бавно. Взираше се напред, но Санти го нямаше. Беше си представяла, че ще види подскачащия лъч на фенерчето му, както последния път. Този момент завинаги щеше да остане запечатан в паметта ѝ.
Беше закъсняла. Нима той не я чакаше? Побиха я ледени тръпки. Нямаше да го преживее, не, нямаше. Внезапно Санти излезе иззад дървото. Взряха се един в друг. Тя опита да разгадае изражението му, но в тъмнината не виждаше ясно лицето му.
Чувствата надделяха над разума. Те се хвърлиха един към друг, прегърнаха се и заплакаха. Думите бяха излишни, ръцете казваха повече за копнежа, за съжалението, трупани години. София почувства, че наистина се е върнала у дома.
Нямаше представа кое време е, когато най-накрая се отпуснаха на земята удовлетворени и замаяни. А и не искаше да знае. Усещаше само ръката му, която си играеше с кичур коса, изплъзнал се от плитката ѝ. Вдъхна аромата му и притисна лице до гърдите му. Чувстваше топлия му дъх на челото си и наболата му брада до лицето си. Нищо друго не съществуваше за нея, освен любимия ѝ.
— Разкажи ми, Чофи, какво се случи, след като замина?
— Не знам откъде да започна.
— Стотици пъти се питах какво бих могъл да направя.
— Недей, Санти, не се измъчвай. До лудост си задавах същите въпроси и още не съм си отговорила. — Тя се подпря на лакът и сложи пръсти на устните му. Санти взе ръката ѝ и я целуна.
— Защо трябваше да те пращат толкова далеч? Можеше да постъпиш в пансион… или нещо подобно, но да те изпратят чак в Швейцария, беше твърде крайно решение, не знаех къде да те търся…
София се загледа в измъченото му лице, в тъжните зелени очи, взиращи се в нейните в очакване на отговор.
— Изпратиха ме надалеч, защото очаквах дете от теб — промълви с разтреперан глас. — Спомняш ли си, когато бях болна? Повикаха доктор Хигинс и той им каза, че съм бременна. Мама полудя. Татко като че ли ме разбираше, но и той се вбеси. Имаше само един изход, разбира се. Не можех да задържа детето. Нашата любов беше непозволена. Мама се тревожеше само, че ще посрамя семейството, и това беше по-важно от всичко друго. Мисля, че в онзи момент тя виждаше у мен самия дявол. Няма да го забравя, докато съм жива.
— Успокой се, Чофи! Какво каза преди малко?
— Скъпи Санти, бях бременна.
— Била си бременна с моето дете? — заекна той, не можеше да осмисли думите ѝ. Надигна се, притисна длан до челото си. — О, Чофи, защо не ми каза?
— Мама и татко ме накараха да обещая, че на никого няма да казвам. Изпратиха ме в Женева да прекратя бременността. Не искаха никой да знае. Страхувах се, че ако ти кажа, ще търсиш правата си като баща, ще се изправиш срещу тях. Да беше ги видял! Не бяха същите хора. Реших да ти пиша, когато съм далеч и те няма как да се намесят.
Не можеше да му признае, че е родила детето и се е отказала от него. Срамуваше се. Как да обясни, че е съжалила в мига, в който дойде на себе си през онази мрачна, зимна утрин в Лондон? Ще ѝ повярва ли, че оттогава не е минал ден, без да мисли за Сантигито, без да се пита къде ли е и какво прави? Как да му каже, без да прозвучи коравосърдечно и лекомислено? В спомените му тя не беше такава. Затова го остави да повярва, че е махнала детето. Скри от него мъката си.
— Мария! — промълви той.
— Беше отдавна — каза София спокойно. Щеше да е жестоко да обвинява братовчедка си сега, когато умираше.
Санти я притисна до себе си и тя разбра, че детето, което беше носила, неговото дете, ги свързва завинаги. Свързваше ги съжалението за всичко пропуснато.
— Затова ли не се върна? Защото загуби детето ни?
— Не се върнах, защото помислих, че не ме искаш, че си продължил напред и си намерил друга. Без теб Аржентина не ме интересуваше. Дойде момент, когато не исках да се върна от гордост.
— Но ми вярваше, нали?
— Исках, ала след време загубих надежда. Ти беше толкова далеч… не знаех какво си мислиш. И чаках. Чаках дълги години.