— О, Чофи, трябваше да се върнеш! Щеше да видиш как тъгувам за теб. Бях изгубен без теб! Чувствах се безпомощен. Не знаех как да те намеря. Нямах представа къде си, иначе щях да ти пиша.
— Сега вече знам. Не ми бе минавало през ум, че Мария би могла да унищожава писмата ми.
— Понеже не ги получавах, нямаше как да отговоря. Не знаех къде си. Мария ми призна преди години, но тогава вече беше твърде късно. Години се бе измъчвала от разкаяние, затова и бе престанала да ти пише. Не е имала смелост да ти каже. — Усмихна се горчиво. — Не мога да повярвам, че така лесно ни разделиха… Най-накрая се предадох. Иначе щях да полудея. Помислих, че си намерила друг. После се появи Клаудия и трябваше да взема решение дали да подредя живота си с нея, или да чакам теб. Избрах живот с нея.
— Щастлив ли си?
— Щастието е относително. Мислех, че съм щастлив, докато не те видях в болницата.
— Санти, толкова съжалявам!
— Сега съм щастлив.
— Сигурен ли си?
— Съвсем сигурен! — Той обгърна с длани лицето ѝ и я целуна по челото. — Боли ме, като си помисля колко си страдала сама в Швейцария. Искам да ми разкажеш всичко, абсолютно всичко. Имаме да наваксваме години. Искам да споделя всяка минута от тях с теб. Искам да разбера какъв е бил животът ти, все едно съм бил с теб.
— Ще ти разкажа всичко за Швейцария, всяка подробност.
— Трябва да поспиш.
— Така ми се иска да прекараме цялата нощ заедно!
— Знам. Но ти се върна. Хиляди пъти си представях как се връщаш.
— Представяше ли си, че ще стане точно така?
— Не, мислех, че ще съм ти ядосан. Но като те видях, почувствах, сякаш сме се разделили вчера. Изобщо не си се променила. — Погледна я с такава нежност, че очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Обичам това старо дърво — промълви тя и извърна глава, за да скрие сълзите си. — То е свидетел на нашата скръб, на нашата любов, на нашето желание и удоволствие. Никой не знае повече от това старо омбу.
Той въздъхна и я притисна до себе си.
— Не разрешавам на моите деца да идват тук.
— Знам, синът ти ми каза.
— Глупаво е, наистина. Страхувах се, че това ще ме извади от релси. Не исках моите деца да заживеят във въображаем, вълшебен свят като нас.
— Знам, но за мен това дърво означаваше много повече — прошепна София. — Беше нашето тайно място, нашето малко царство. За мен то завинаги ще символизира идиличното ни детство. Свързано е с всеки мой спомен. Виж, сега прибавихме още един.
— Предполагам, че съм постъпил глупаво.
— Не, но въпреки това не мисля, че децата ти ще пострадат, ако им разрешиш да идват тук. Спомняш ли си колко обичахме да се катерим?
— Да, тогава беше много пъргава.
— Тогава ли? И сега мога да се изкатеря за секунди.
Изкатериха се заедно на дървото. Когато стигнаха до върха, далеч на изток се появи слънцето и лъчите му позлатиха нощната тъма.
Четирийсет и първа глава
Събота, 8 ноември 1997 г.
София се събуди по пладне от птичия хор и за момент я обхвана нереалното чувство, че изминалите двайсет и три години са били само сън. Беше се страхувала да мисли за миналото си заради болезнената носталгия, която щеше да я погуби. Но сега страховете ѝ изглеждаха неоснователни. Позволи си да си припомни мигове от ранните си години. Образите летяха пред вътрешния ѝ взор като на кинолента. Не искаше да става. Сърцето ѝ копнееше миналото да се превърне в настояще.
Отвори очи и първото, което видя, беше куфарът. Но след това усети аромата на Санти по кожата си, по устните и по ръцете си, притисна ги до лицето си и вдъхна дълбоко, наслаждавайки се на всеки миг от спомена. Беше се върнала. Санти още я обичаше. Изведнъж лицето на умиращата Мария я върна грубо в действителността.
Времето за закуска отдавна бе минало и на София не ѝ хрумна, че баща ѝ дълго я е чакал на терасата. Соледад ѝ каза по-късно. Но София мислеше само за Санти. Натъжи се, че е оставила баща си да я чака напразно, ала разкаянието ѝ бързо изчезна, когато се запъти към дома на Чикита. Мина покрай Анна, която четеше, седнала на слънце с широкопола шапка. Майка ѝ знаеше къде отива, затова не беше необходимо да обяснява.
От къщата се чуваше музика — валс от Щраус. Мария седеше на терасата, завита с одеяло, с широкопола шапка, украсена с цветя. София забеляза, че страните ѝ са леко поруменели и очите ѝ блестят от щастие. Болната протегна ръка към нея и лицето ѝ засия.
— Изглеждаш много по-добре — радостно възкликна София и се наведе да я целуне.
— Чувствам се по-добре.