Като гледаше измършавялото ѝ, но лъчезарно лице, София беше сигурна, че Мария ще живее. Отказваше да повярва, че това прекрасно същество ще им бъде отнето.
— Изморяваш ли се от суетнята около теб? — попита я. Не искаше Мария да се чувства длъжна да говори с нея.
— Малко. Не искам всички да се въртят около мен, докато чакат да умра. — Тя тъжно се усмихна и извърна очи.
— Знаеш, че стават чудеса. Изглеждаш толкова по-добре — осмели се да ѝ вдъхне надежда София.
— Ще бъда много щастлива, ако стане чудо. В болницата човек се чувства вече умрял.
— Мария, нека да поговорим за отминалите дни.
— Не, предпочитам да ми разкажеш как живя през тези двайсет и три години. Ще затворя очи, а ти ще ми разкажеш някоя чудна история.
София се облегна назад и заописва живота, който двете трябваше да изживеят заедно, докато накрая братовчедка ѝ задряма.
Както винаги, в събота имаше барбекю. Ветрецът носеше познатия мирис на печено месо и наденици, докато цялото семейство се събираше под високите евкалиптови дървета. Мария се бе прибрала вътре с болногледачката, тъй като нямаше да понесе врявата. София беше забравила колко шумни са традиционните съботни обеди. Санти дойде с Панчито и през цялото време, докато тя разговаряше с другите, долавяше всяко негово движение и всеки жест. Почти не съзнаваше какво казва — разчиташе, че думите имат свой живот.
Със Санти не бяха забравили да общуват тайно, с погледи, без никой да забележи. Жестове, обикновени за всеки друг, за тях имаха специален смисъл. Двамата със Санти преживяваха отново миналото, докато всички около тях бяха се променили. София чувстваше същото както някога, ранчото изглеждаше същото, ароматите бяха същите и все пак нещо се беше променило. Само че тя още не беше готова да го приеме. Докато се намираше близо до Санти, като че ли всичко беше нормално.
Малката Клара беше очарована от нея. Искаше да ѝ направи впечатление, дори стана и обиколи масата на ръце. Майка ѝ само се усмихна и я посъветва да запази номерата си за по-късно, когато няма опасност гостите да видят какво е обядвала. Малката се изкиска и заподскача към стола си.
София я остави да бърбори, ахкаше в подходящите моменти, същевременно слушаше разговорите около себе си. Усещаше присъствието на Клаудия, изискана дори по риза и джинси. Знаеше, че и тя не пропуска нито един неин жест. Няколко пъти погледите им се срещаха, обаче Клаудия веднага извръщаше очи. Тема на разговорите беше Мария. Чикита радостно обясняваше колко по-добре изглеждала днес дъщеря ѝ и как няма по-хубаво от дома, затова се е съвзела. Изглеждаше обнадеждена, ала в погледа ѝ се четеше тъга. После заговориха за миналото. Тяхното минало беше чуждо за София и тя изпита странното чувство, че е външен човек. Да, беше се върнала след толкова години доброволно изгнание, ала беше пропуснала толкова много, че можеше да общува само със Санти. Братовчедите ѝ искаха да научат как е прекарала изминалите две десетилетия, но животът ѝ нямаше нищо общо с техния, затова с две изречения задоволи любопитството им, след което почти нямаше какво да си кажат. Само двамата със Санти не бяха се променили. Когато ѝ предложи да играят поло след състезанието, на нея ѝ олекна. На Клаудия не ѝ оставаше друго, освен да ги наблюдава безпомощно. Санти обяви още, че няма да ходи на църква, за да остане при сестра си. София обаче знаеше истинската причина. Видя как Чикита леко се смръщи. Навярно и тя знаеше или поне подозираше какво се върти в главата на сина ѝ — та нали го познаваше по-добре от всички? София се престори, че не забелязва погледа ѝ и отиде в прохладната си стая с намерението да подремне. През прозореца видя как по-големите деца са си сложили бански и отиват към басейна. Прииска ѝ се да ги придружи, само че се чувстваше замаяна от виното и от жегата. Изведнъж се почувства престаряла и това бе логично. Когато живееше в „Санта Каталина“, беше дете; за първи път бе тук като зряла жена.
— Сантигито играе добре, нали? — отбеляза гордо Санти, докато синът му галопираше из игрището.
— Същият като баща си е — усмихна се София.
— Спомняш си, нали?
Тя кимна. Искаше ѝ се да бъде някогашното момиче, да яхне кон и да се включи в мача, само че това беше невъзможно. Всъщност може и да беше забравила да играе.
С Чикита седнаха на тревата и — о, чудо! — Анна седна при тях. Отначало се държаха сковано, после се появи Клара и ги разсмя с лудориите си.
— София, ти беше като нея — заяви Чикита.
— Вярно е — кимна Анна. — Трудно дете беше.
И на София ѝ беше трудно да разговаря с нея. Избягваха определени теми, чувствайки се като кънкьори на заледено езеро, които се страхуват ледът да не се пропука. Колкото и да не искаше, София още обвиняваше майка си, задето я беше прогонила от родния дом. Беше я лишила от живота, който можеше да има в „Санта Каталина“. Никога нямаше да ѝ прости! Затова водеха учтив разговор, а Чикита бързаше да смени темата всеки път, когато усетеше, че се плъзгат по тънък лед.