— Ще ни разкажеш ли за децата си, София? — подхвърли в момент, в който отново усети надвисналата опасност.
— Като всяка майка ще кажа, че са очарователни. Англичанки до мозъка на костите си. Дейвид е фантастичен баща и ужасно ги глези. За него са ангелчета.
— А за теб?
— Понякога не са толкова прелестни — усмихна се тя. — Онър е буйна, каквато бях аз навремето, а пък Индия обича да си стои вкъщи при конете.
— Значи сега знаеш какво трябваше да изтърпя — поусмихна се Анна.
— Да, знам. Няма магическа формула за справяне с децата. Те имат своя индивидуалност, която не можеш да контролираш.
— Така е — кимна Анна и изведнъж след толкова много години двете осъзнаха, че имат обща тема за разговор. И двете бяха майки.
Щом мачът свърши, неуморният Санти пришпори коня си към София и Чикита, които разговаряха за Мария и си спомняха миналото.
— Мамо, бъди така добра и ми отстъпи София за малко.
— Добре, Санти — отвърна Чикита и стана. Понечи да каже още нещо, но се отказа и само въздъхна. — Ще нагледам Мария. Довиждане, до после.
Санти придружи София до мястото, където Хавиер чакаше с кобилата Невинна. София ловко се метна на седлото. Беше прекрасно отново да язди и да препуска игрището след топката.
— Същото е като да караш колело! — извика възторжено, като откри, че не е забравила да играе.
— Позагубила си форма, дебеланке! — подразни я той, профучавайки край нея.
— Ще ти покажа аз на теб… дъртако!
— Дъртак ли? Ще има да се каеш за това, Чофи!
София обърна коня и в тръс се насочи към дървото омбу. Санти знаеше накъде го води и на драго сърце я последва. Настигна я и двамата запрепускаха редом, като се усмихваха един на друг, занемели от щастие.
Най-накрая спряха под дървото.
— Спомняш ли си твоята приказка за скъпоценния дар — настоящето? — подхвърли тя и скочи от коня.
— Да.
— Е, аз наистина живея в настоящето, точно сега, точно тук.
— И аз — прошепна Санти, пристъпи зад нея и я прегърна. Загледаха се в небето, сливащо се с хоризонта, докато цветовете му бавно се променяха.
— Сега забелязвам всичко. Щурците, безбрежното небе, безкрайната равнина, ароматите. И си давам сметка колко ми е липсвало.
Той я целуна по шията.
— Когато се върнах от Америка, Аржентина ми се стори променена. Или по-скоро си беше същата, но и най-дребните подробности ми правеха впечатление. Виждах я по различен начин.
— Сега разбирам какво имаш предвид.
— Радвам се, че те научих на нещо — пошегува се той.
Замълчаха. София се стараеше да не мисли за бъдещето, макар дълбоко в себе си да знаеше, че ще настъпи момент, когато ще трябва отново да се раздели с всичко, което обичаше тук.
Санти я обърна към себе си. София впери поглед в зелените му очи и почувства, че прониква в душата му. Знаеше какво мисли, разбираше дълбочината на чувствата му. Изглеждаше тъжен — влюбените често изпадаха в меланхолия, както те двамата сега. Санти я целуна и този път усещането така я разтърси, че ако не бяха облегнати на дървото, нямаше да се задържи на крака. Любиха се бързо, без да свалят дрехите си. „Като прелюбодейците“ — помисли си София. Беше някак първично. Сега и двамата бяха обвързани, любовта им бе по-опасна и времето да са заедно беше ограничено. Вече не бяха невинни младежи, а зрели, опитни хора, което натъжаваше София, но и я възбуждаше.
— Как ми се иска да поплувам — каза той, докато си закопчаваше панталона.
— И на мен! Дали ще има някой там?
— Дано да няма. — Той притисна длани до влажните ѝ страни и я целуна. — Отново се чувствам пълен с живот, Чофи!
Докато върнат конете, слънцето се бе скрило. Прокраднаха се до басейна — за щастие нямаше жива душа, повърхността беше гладка като огледало. Бързо захвърлиха дрехите си, безшумно се гмурнаха под водата, а когато отново излязоха на повърхността, се прегърнаха.
— Къде ще кажеш, че си бил? — попита тя.
— Мама ще разбере точно къде съм бил. Ще ѝ кажа истината, но ще пропусна пикантните подробности.
— А какво ще обясниш на Клаудия?
Санти се намръщи:
— Неприятно ми е да мамя. Не го е заслужила.
На София ѝ се прииска да не бе споменавала името ѝ.