— Знам, и на мен не ми харесва да мамя Дейвид — промълви. — Да не мислим за това. Спомняш ли си скъпоценния дар? — пошегува се, но настроението беше помрачено, и двамата изпитваха чувство за вина. Поплуваха малко, после излязоха от водата и седнаха край басейна.
— „В“ за виновен, нали? — прошепна тя съчувствено.
— Да — отговори той, като я притисна към себе си. — Но без „С“ за съжаление.
— Никакво ли?
— Никакво. Утре сутрин нали ще дойдеш рано?
— Разбира се, но искам да прекарам колкото може повече време с Мария. Тя изглежда много по-добре, отколкото в болницата.
— По-добре е. Но, Чофи…
— Да?
— Тя ще умре. — Гласът му потрепери.
— Стават…
— … чудеса ли? — изхлипа той.
София се почувства безпомощна. Не съществуваха думи, с които да го утеши. Всъщност… може би имаше, ала тя не можеше да ги изрече. Затова го прегърна и прошепна:
— Санти, любими, поплачи. Ще ти олекне.
И нейните сълзи закапаха, но тя стисна зъби, за да не се разридае. Знаеше, че ако даде воля на чувствата си, ще рухне. Нещо повече — сълзите ѝ нямаше да са само за Мария.
Четирийсет и втора глава
Когато София се прибра, родителите ѝ я чакаха на терасата с Рафа и Хасмина. Обясни им, че първо ще се изкъпе и преоблече, и попита дали е удобно да се обади на съпруга си. Всъщност не ѝ се искаше, но знаеше, че Дейвид ще се разтревожи, ако не се чуят.
— Как е братовчедка ти? — попита той.
— Отива си, но поне ще прекарам малко време с нея.
— Скъпа, остани колкото искаш. Момичетата са добре, всичко е наред, само че им липсваш.
— И те ми липсват — каза тя, засрамена, че е забравила децата си.
— Онър изпълнява главната роля в училищната пиеса. Тя е на седмото небе, защото на прослушването се явили седемнайсетгодишни, а тя е само на четиринайсет. Опасявам се, че твърде много се фука.
— Не знам на кого прилича…
— Ето, иска да говори с теб — каза Дейвид.
Когато Онър зачурулика в слушалката, сърцето на София се сви от чувство за вина.
— Здравей, мамо. Дадоха ми главната роля в „Бялата вълшебница“! Няма да имам време за уроците.
— Нищо ново — подсмихна се София. — Как е Индия?
— Татко каза, че е по-добре да не говори с теб, понеже се натъжава — съобщи Онър с тон на по-голяма и по-отговорна дъщеря.
— Тогава ще я разцелуваш ли от мен? И двете много ми липсвате.
— Ама нали скоро ще се върнеш у дома?
— Разбира се, мила. Много скоро — излъга София. — Ще ми дадеш ли пак баща си? Много целувки и на двете ви.
Онър ѝ изпрати звучна целувка, после в слушалката отново се чу гласът на Дейвид.
— Индия добре ли е? — попита загрижено София.
— Не се тревожи, всичко е наред. Струваш ми се унила, скъпа. Съжалявам, че не съм до теб.
Съчувствието му я подразни, затова побърза да каже:
— Да затваряме вече. Разговорите са скъпи. Кажи на момичетата, че ги обичам.
— Разбира се. И се грижи за себе си, мила.
Разговорът остави горчив вкус в устата ѝ. Отврати се от лицемерието си и от способността си да лъже така убедително. Дейвид ѝ беше опора, обграждаше я с толкова любов… Милите му думи по телефона я накараха да се почувства по-долна и по-лоша от всякога. Ала когато след няколко минути излезе при другите на терасата, Англия остана далеч и тя отново беше в Безценното настояще, близо до Санти.
Вечерята беше много приятна. София харесваше Хасмина и двете разговаряха като стари приятелки.
— Живеем от днес за утре и това е ужасно — промълви Хасмина. — И не знаем колко ще продължи това мъчително очакване. Утре вечер шофьорът ще закара децата в Буенос Айрес, но ние ще останем… до края. Знаеш ли, Мария е много щастлива, че дойде. Липсваше ѝ. Често говореше за теб.
— Ние много се обичахме. Тъжно е, когато животът не е такъв, какъвто сме се надявали да бъде.
— Винаги ни поднася нещо неочаквано, но затова е приключение. Не мисли какво си пропуснала, а за онова, което имаш.
Рафаел се намеси в разговора им:
— Докога ще останеш, София?
— Не съм решила.
— Ще останеш колкото искаш — обади се Пако. — Тук е твоят дом, София, тук ти е мястото.
— Имаш право, татко. Казах ѝ, че е трябвало да доведе съпруга си и децата си. Не може да изчезне с години, да се върне и после пак да ни изостави! — възкликна Рафаел.
София погледна майка си, която седеше в другия край на масата. В същия момент Анна вдигна очи. Погледите им се срещнаха. София се помъчи да отгатне мислите ѝ, обаче лицето на Анна беше непроницаемо.
— Аугустин заживя в Америка… не разбирам днешните млади хора. — Пако поклати побелялата си глава. — Навремето семейството беше сплотено.