— Навремето положението в тази страна е налагало да сте сплотени. Не сте знаели кога някой от семейството ще бъде арестуван — каза мрачно Рафаел, спомняйки си Фернандо.
— Времената бяха тежки, отвличанията на деца бяха почти ежедневие. Безпокояхме се за вас — намеси се Анна. — Особено за София, която все изчезваше със Санти и с Мария.
— Не разбирах защо се тревожеше толкова много, мамо. Мислех, че си параноичка — промълви София.
— Наистина не разбираше. Според теб нарочно ти вгорчавах дните. Но всъщност моят живот бе горчив.
— Съжалявам, мамо — каза София и с изненада осъзна, че е искрена. Никога не се бе поглеждала през очите на майка си. Но сега и тя беше майка, и тя постоянно се тревожеше за дъщерите си. Внезапно и за първи път в живота си изпита съчувствие към Анна. И се натъжи, като си помисли колко години са пропуснали във вражда и недоразумения.
След малко стана, извини се, че е уморена, и си отиде в стаята. Легна си и се опита да заспи, обаче сънят не идваше. Копнееше за Санти. Питаше се колко време имат. Знаеше, че рано или късно ще трябва да го напусне. Дали пък нямаше някаква възможност да заживеят заедно? Не го ли заслужаваха, след като толкова години бяха копнели един за друг? Най-накрая се отчая и отметна завивките. Искаше да види Санти. Искаше да се увери, че няма да се разделят, след като отново се намериха. Облече халат, на пръсти излезе от къщата и се запромъква под сенките на дърветата, за да се скрие от ярката светлина на луната. Росата намокри босите ѝ стъпала. Не знаеше коя е стаята на Санти и как ще го събуди, без да събуди и жена му. Обиколи едноетажната къща, като се плъзгаше край стените. Повечето прозорците бяха с кепенци. Естествено, не можеше да види през тях, така че нямаше как да разбере коя стая на кого е. Стигна до терасата и спря. Не знаеше какво да прави. Канеше се да се откаже, но зърна червена светлинка в мрака и чу мъжки глас:
— Бях отказал цигарите преди години…
— Санти! Какво правиш тук? — ахна София.
— Това е моят дом… ти какво правиш тук?
— Дойдох да те видя. — Тя изтича на пръсти до пейката и седна до него.
— Луда си! — засмя се Санти. — Но тъкмо затова те обичам.
— Не можах да заспя.
— И аз.
— Какво ще правим?
— Не знам.
Той въздъхна и загаси цигарата. Прегърна София и притисна лицето си до нейното.
— Няма да понеса всичко да свърши, не и когато се намерихме отново — промълви тя.
— И аз си мислех същото. Иска ми се да бяхме избягали преди толкова много години. Може би имахме само един шанс и го пропиляхме.
— Не говори така. Човек сам кове съдбата си.
— Много си смела, как ти дойде на ум да дойдеш тук. Дано някой друг не страда от безсъние — промълви Санти.
— Колко време имаме? — попита престорено спокойно тя — не искаше да издаде отчаянието си.
— Утре вечер Клаудия ще заведе децата в Буенос Айрес — отвърна ѝ, но тя не разбра дали е изтълкувал погрешно въпроса ѝ. — Трудно ѝ е.
— Защо?
— Ами, ти се появи ненадейно.
— Знае ли за нас? — полюбопитства София и изпита удоволствие, задето е вгорчила живота на Клаудия.
— Знае, че някога сме били любовници. Както можеш да предположиш, трудно е да се опази в тайна такъв скандал. Не исках да я държа в неведение за нещо, което всички знаят. Исках да бъда честен и да ѝ кажа истината: че нашата история не е била мръсна и недостойна, че сме се обичали истински. Клаудия запълни празнотата в моя живот, Чофи. Дари ми щастие, когато вече не вярвах, че някога отново ще бъда щастлив.
— Какво искаш да кажеш? — изрече тя бавно, макар да се досещаше. Санти я целуна по слепоочието и въздъхна:
— Не зная, Чофи. Не искам да я наранявам.
— Добре, да не мислим за това сега. — София се опита да си внуши, че все още има надежда. — Не е необходимо да взимаме решения. Нека да се радваме, че сме заедно — аз, ти и Мария.
— Ясно… не е необходимо да взимаме решения — повтори той.
Когато София се върна в стаята си, зората вече обагряше небето в нюанси от синьо до розово. Тя се зарече да не мисли за бъдещето, защото изпитваше ужас да се изправи лице в лице с неизбежното.
Разбира се, събуди се късно, но този път знаеше къде се намира. Облече къса лятна рокля и излезе на терасата, вече напечена от безмилостното слънце. Хасмина, Рафаел, Анна и Пако седяха под чадърите и четяха, децата и братовчедите им лежаха по корем на тревата и рисуваха. София се запита такъв ли щеше да е животът ѝ, ако се бе върнала? Щеше ли да е възможно да заживеят със Санти и с малкия Сантигито? Изпита болезнен копнеж и се запита къде ли е синът ѝ. Би трябвало да е на двайсет и три години — млад мъж. И да се срещнеха, нямаше да се познаят…