Сподави старата болка, поздрави семейството си и седна на масата. Почти веднага се появи Соледад с чай, препечени филийки, желе от дюли и сирене. През цялото време София копнееше да настъпи моментът, когато Клаудия ще замине за града. Никой не говореше. Всеки беше потънал в своя свят и София си спомни онези невинни дни от младостта, когато техният свят беше и неин. Пако четеше неделните вестници, малки, кръгли очила бяха кацнали на орловия му нос. Той усети изпитателния ѝ поглед, вдигна очи и ѝ се усмихна. Ала София пак се почувства като натрапница. Някога и тя принадлежеше към техния свят, но сега споменът за тази близост беше избледнял и тя не можеше да си представи как се е чувствала тогава… На терасата с подскоци се появи Клара да им покаже рисунката си — много сполучлива за дете на нейната възраст.
— Ама ти си прекрасна художничка! — възкликна София. — Кой те научи да рисуваш?
— Никой… обичам да рисувам. В училище съм най-добрата по рисуване. Обаче ще стана актриса. — Изведнъж лицето ѝ помръкна.
София погледна нежното личице и се усмихна.
— Художничка ли ще станеш, като пораснеш?
— Не — отговори решително Клара. — Ще стана актриса. — Изведнъж лицето ѝ помръкна: — Връщам се в Буенос Айрес тази вечер.
— Но ти обичаш да ходиш на училище, а и в края на другата седмица пак ще дойдеш.
— Ти ще бъдеш ли тук?
— Разбира се — отвърна София, за да не разочарова детето. Не знаеше кога ще замине и не искаше да мисли по този въпрос.
— Вече тук ли ще живееш? Татко каза, че ще останеш при нас… Я, кабриолетът идва.
Наистина измежду дърветата се появи кабриолетът, на капрата беше Пабло. Като наближиха, той дръпна юздите. Пако се приближи до конете, потупа ги по шиите и се обърна към София.
— Искаш ли да ме придружиш? — обърна се към нея.
— И аз, и аз! — изчурулика Клара, захвърли блока за рисуване и заподскача към дядо си.
— С удоволствие — отвърна София.
Баща ѝ седна на капрата, вдигна Клара, сложи я да седне до него, от другата му страна седна София. Той подаде юздите на малката, като търпеливо ѝ показа как да ги използва.
— Гледат ли ни? Гледат ли ни? — прошепна Клара, докато обръщаше конете.
— Всички гледат само теб, скъпа — отговори Пако и София си спомни, че някога ѝ казваше същото.
Навлязоха в парка. София съжали, че се отдалечават от къщата на Чикита. Безумно ѝ се искаше да види Санти и ѝ беше трудно да мисли за каквото и да било друго. Баща ѝ слушаше търпеливо внучка си, която бърбореше, без да си поема дъх. Най-накрая, когато в разговора им настана пауза, той се обърна към София:
— Едно време обичаше да караш кабриолета.
— Спомням си, татко.
— А помниш ли мача за купата на „Санта Каталина“?
— Как да го забравя? Добре че Аугустин падна, иначе никога нямаше да ми разрешиш да играя.
— Грешиш. Но майка ти ненавиждаше да гледа как играеш поло. Не можеше да се примири, че ти порасна, свързана с тази земя. А тя винаги се чувстваше като чужденка. — Той се извърна и срещна погледа ѝ. София прочете съжаление в очите му.
— Дошла е тук доброволно, нали? — промърмори.
— Клара, виж, другите деца са на люлките — каза Пако. — Искаш ли отидеш при тях?
Малката веднага се съгласи — беше ѝ омръзнало да „кара“ кабриолета.
София разбра, че баща ѝ иска да говори с нея насаме, и се наежи. Той подкара конете и промълви, без да откъсва очи от пътя:
— Не ми беше лесно…
— Кое? — озадачи се София.
Пако не отговори веднага, сякаш си събираше мислите. След малко каза:
— Обичам майка ти. Преживяхме трудни моменти. Тя се затвори в себе си, когато ти замина. Знам, че изглежда студена. Липсва ѝ самоувереност. Заради теб тази нейна несигурност се задълбочи.
— Какво имаш предвид? — попита изненадано София.
— Чувстваше се изолирана, не се вписваше в нашия начин на живот. А теб всички обожаваха.
— Но все пак ме обичаше, нали? — попита София и се смая от думите си, като че не беше ги изрекла тя.
— И още те обича. Обаче…
София интуитивно усети, че той се кани да ѝ разкрие някаква ужасна тайна.
— Опасявам се, че до известна степен аз нося вината за… сложните отношения помежду ви. Много отдавна исках да ти го кажа.
— Как е възможно да си виновен? Винаги си ме защитавал. Винаги си бил до мен. Всъщност ме глезеше през повечето време.
— Виж, когато майка ти беше бременна с теб, ние с нея имахме проблеми. — Той се помъчи да намери подходящите думи и София изведнъж се досети какво ще последва. — Отношенията ни бяха обтегнати. Не издържах. И двамата бяхме много нещастни.